Беше облекчение, когато стигнах до каретата на Бляскавия двор. Беше на две пресечки разстояние в противоположната посока точно както Седрик беше казал на Ада, че ще бъде.
Беше цялата черна, лъскава и блестяща, с печата на Бляскавия двор отвън: кръг от златна верига с малки скъпоценни камъни, разпръснати между брънките. Каретата бе скромна по размер, дори не и наполовина толкова внушителна като онази, в която се возехме баба ми или аз, но предположих, че би се сторила изключителна на момиче, което не е виждало различна. Заобиколих до предната страна, където един кочияш седеше и чакаше над четири бели коня. Подвикнах му поздрав, достатъчно високо, за да се чуе гласът ми над шума от улицата, но надявах се, не достатъчно високо, за да привлека вниманието на хората в голямата къща от другата ѝ страна.
– Хей – повиках го. – Дошли сте да вземете мен. Името ми е Аделейд.
Бях се решила на това, когато замислих този план. Бях накарала Ада да изчезне и получих обещанието ѝ, че няма да спомене нищо от това, но доколкото бе известно на служителите от Бляскавия двор, те разполагаха с правилното момиче. Не ми се струваше уместно да се нарека Ада. Това, което правех, вече ми изглеждаше като кражба, но със сигурност не можех да се представям под собственото си име. Така че щях да използвам прекрасното име, дадено на Ада при раждането ѝ – името, с чието изписване се затрудняваше. Имах чувството, че го заслужавам точно както заслужавах този шанс, който я ужасяваше.
Кочияшът кимна рязко.
– Да, добре, скачай вътре. Ще се срещнем с мастър Джаспър и мастър Седрик по пътя.
Мастър Седрик.
Колкото и да ми беше приятно да го гледам, ако го видех сега, това определено можеше да създаде проблем в този гениален план, който бях замислила... но щеше да се наложи да се справя с положението по-късно. За момента имах други проблеми.
– Да скачам вътре? – попитах и сложих ръце на хълбоците си. – Няма ли да слезете и да ми отворите вратата?
Мъжът изсумтя развеселено:
– Я се чуй само, вече се държиш като дама. Още не си „скъпоценен камък“, госпожичке. Сега влизай – имаме да спрем на още две места и едното е край района на сирминиканците. Не искам да пристигам там по-късно, отколкото се налага. Тези сирминиканци ще те ограбят до шушка, ако не ги държиш под око.
Засуетих се неумело с дръжката на вратата на каретата и най-сетне проумях как да я отворя. Без капка грациозност наполовина пристъпих, наполовина се изтърколих във вътрешността на каретата, без да си помогна при качването със столче или възглавничка, поднесени от някой слуга. Вътре каретата беше сумрачна, осветена само от малкото светлина, която проникваше през опушените прозорци. Когато очите ми се приспособиха, видях, че подплатената с възглавнички седалка, на която седях, беше направена от не особено скъпо кадифе в бургундско червено.
Без да си дава труд да се увери, че ми е удобно, кочияшът подкара конете по пътя им и аз рязко залитнах напред. Вкопчих се за опора в стените, загледана навън през затъмненото стъкло, докато светлините на семейния ми дом се отдалечаваха все повече и повече. Затаих дъх, докато се взирах в изчезващата къща, очаквайки група слуги да хукнат навън всеки момент и да обкръжат каретата, докато спре и ме пусне. Никой не дойде обаче. Къщата се занимаваше с вечерните си задължения и скоро изчезна в нощта. Или може би аз бях тази, която изчезваше. Може би щяха да ме забравят бързо, лицето и гласът ми щяха да си отидат от умовете на онези, които някога бях познавала. Представата ме натъжи повече, отколкото бях очаквала, и трябваше отново да се съсредоточа върху плана.
Ако предположим, че на никого не му хрумнеше да провери как е главоболието ми тази вечер, щях да разполагам с време до сутринта, преди да открият отсъствието ми: по това време, надявах се, вече отдавна щях да съм потънала във вътрешността на страната. И това беше, разбира се, при положение че Ада не се изплашеше и не се върнеше – ако изобщо бе напуснала града. Ако нещата вървяха по план, щеше вече да си е купила билет за пътуване с някоя група пътешественици, поели на север.
В този план имаше много „ако“, много неща, които можеха да се объркат.
Клатушкащата се карета пое през града, минаваше през квартали, които не бях виждала никога преди. Бях ужасно любопитна за всичко, но с напредването на вечерта виждах все по-малко и по-малко на светлината на газените лампи, с които осветяваха улиците. Най-сетне спряхме и чух приглушен разговор. Мигове по-късно вратичката на каретата се отвори и момиче на моята възраст застана в рамката на вратата: огненочервената ѝ коса блестеше дори в полумрака. Стрелна ме с преценяващ поглед, а после подобно на мен се покатери вътре без помощта на столче. Само че се справи по-добре. Затвори вратичката и каретата продължи да се подрусва по пътя.