Елайъс ме изгледа подозрително:
– Колко мило от ваша страна. И какъв късмет, че сте така добре запозната с колибата и леглото в нея.
Усмихнах се сладко:
– Веднага се връщам.
Отдалечих се спокойно като някоя благовъзпитана и покорна млада дама, която обслужва мъжете. Щом влязох в колибата на Седрик, припряно затворих вратата и затършувах трескаво. Смъкнах ромба и го натиках в един сандък, който Седрик беше донесъл от Кейп Триумф. Вътре имаше тесте деанзански карти, макар че те поне бяха на дъното на сандъка. Увих ги в една риза, за да са по-трудни за намиране, и прецених, че къщата е безопасна, ако някой влезе.
Не можехме да предложим кой знае какво за освежаване, както Елайъс без съмнение знаеше. Това беше тактически ход за демонстрация на надмощие. Бях видяла манерки, натоварени на конете им, а той и хората му вероятно имаха провизии, далеч по-добри от всичко, което ние можехме да скалъпим. Печката на Седрик беше трудно използваема в най-добрия случай и именно затова храната на госпожа Маршъл винаги му се струваше толкова вкусна. Увих малко царевичен хляб, който тя беше дала на Седрик, и го изнесох навън заедно с няколко чаши и кана с вода. Водата беше извадена от хубав кладенец на територията на участъка, но при такова време отдавна се беше стоплила.
Въпреки това я поднесох с цялото изящество и вежливост, втълпено ни от уроците за „добрата домакиня“ в Бляскавия двор. Дори си спечелих едно троснато „благодаря“ от един от иначе мълчаливите хора на Елайъс. Едно кратко споглеждане със Седрик му каза всичко, което трябваше да знае. Не беше особено вероятно Елайъс да претърси колибата, но нямаше да има нищо очевидно, което да сочи към аланзанците.
– Изобщо не биваше да изваждаш онзи ромб – казах на Седрик, щом посетителите ни си отидоха. – Това е толкова опасно, колкото и явните ритуали.
Той отметна кичур потна коса от лицето си и кимна:
– Права си.
– Да не би току-що да се съгласи с мен?
– През цялото време се съгласявам с теб. Ти си прозорлива и интелигентна жена. По-умна от мен.
И двамата вдигнахме поглед към каменистата издатина:
– Кога ще се качиш? – попитах.
Той се наведе и започна да преглежда въжетата и другата екипировка, която Елайъс беше донесъл.
– Веднага.
– Какво, още сега? Най-горещата част от деня е!
– Напоследък винаги е горещо. – Той отдели две въжета и няколко куки. – Не мога да чакам да се извие някоя от онези силни бури, за които постоянно разправя старият Съли.
Опитах се да измисля някакво друго оправдание, за да отложа изкачването му, но нямаше такова. Пък и времето и липсата на пари вечно ни притискаха.
– Знаеш ли изобщо как да си служиш с нещо от това? – попитах.
Той затегна около тялото си един кожен ремък:
– Нима се съмняваш в мен?
– Просто съм те виждала как яздиш кон, това е всичко.
– Няма нужда да се тревожиш. Проучих го. Говорих много със Съли и снабдителите в града. Съвсем просто е.
Бях скептична, но не можех да отрека, че ми се стори доста умел, докато закачваше различните въжета и колчета. Подадох му един пикел и го целунах по бузата:
– Пази се. Гледай да не ме оставиш вдовица, преди да се оженим.
Вместо отговор той се ухили и започна да се катери. Не разбирах много от такива неща и бях впечатлена как можеше да забива в скалата колчета и куки, за да си създава опора за катерене. Назъбената повърхност, за която се безпокоях толкова много, всъщност му помагаше при изкачването, тъй като осигуряваше допълнителна движеща сила.
– Може в крайна сметка да се окажеш добър в това – подвикнах нагоре към него.
– Казах ти, че няма нужда да се тревожиш.
В небето се бяха появили няколко облака. Още се потях от влагата, но сега поне ми беше по-хладно, докато чаках. Изкачването всъщност не отне чак толкова дълго време, но аз го наблюдавах със стиснати юмруци, давайки си сметка за отминаването на всяка секунда, докато той най-сетне се метна върху широката скална издатина на върха. Помаха надолу към мен, а аз издишах с облекчение. Той откачи пикела си от ремъка и пристъпи вътре в цепнатината. Когато го изгубих от поглед, се напрегнах отново особено след като не знаех колко време щеше да отнеме тази част. Съмнявах се, че просто ще се натъкне на стена от злато. И колко дълбоко се спускаше този отвор? Дали влизаше в някоя пещера, която щеше да го изложи на опасност от скално свлачище?
Мина половин час, преди той най-сетне да се покаже.