– Е? – изкрещях.
– Дръж – беше целият му отговор. Метна нещо долу. Размахът му беше широк и предметът се приземи на няколко фута зад мен. Забързах назад, оглеждайки земята. Проблясване в слънчевата светлина привлече погледа ми и слисана, вдигнах къс самородно злато с големината на череша. Пет пъти по-голям от камъчето на Глен. Повече злато, отколкото за цял ден, в който двамата заедно промивахме златоносен пясък. Изтичах обратно до основата на зъбера.
– Цели купчини злато ли има наоколо?
Той сви длан около устата си, за да мога да го чуя по-добре:
– Не, но не се наложи да копая чак толкова много, за да го изровя. Мисля, че оттук минава огромна златна жила. Сигурен съм, че за да се справят както трябва, ще са им необходими още хора и няколко инженери. Но тук има повече от достатъчно да изплатиш договора си.
– А това „още“ ще стигне ли и за дела ти в Уестхейвън?
– Определено.
– Тогава слез тук, за да мога да те целуна. – От вълнение сърцето ми бумтеше като барабан. Без дори да използваме помощници, почти със сигурност можехме да добием каквото ни трябваше за относително кратко време. Ако жилата бъдеше напълно разкопана както трябва, Седрик щеше да има права върху всичко, извадено оттам, без заплащането, което дължеше на Уорън като на собственик. Не само щеше да ни стигне за Уестхейвън, но и да гарантира, че не се налага да се нанесем в поредната колиба. Може би можех да живея от любов, но това не означаваше, че не исках и да живея със солиден покрив над главата си.
Слизането на Седрик изискваше някои различни маневри. На теория беше по-просто. Той заби едно въже в камъка, а после се метна долу, вкопчвайки се във въжето с ръце в ръкавици, докато се спускаше по каменния склон. Не беше толкова трудоемко, колкото изкачването, но постоянно си давах сметка, че много неща зависят от силата, с която се държи. Ремъкът също беше прикрепен към въжето, подсигурявайки го допълнително. И въпреки привидно напереното му държание виждах, че се придвижва много предпазливо.
Именно затова беше толкова удивително, когато той се подхлъзна, внезапно смъквайки се надолу, без нито ръцете му, нито ремъкът да държат въжето. Изпищях, когато през ума ми се мярна кратко, ужасяващо видение как той рухва на земята. Размаха ръце, опитвайки се да намери за какво да се хване, а после някак удивително успя да се спре върху един скален къс, стърчащ на около две трети от пътя надолу. Беше тясна хоризонтална издатина, която бе голяма колкото да успее да опре стъпалата си на нея, ако ги обърне навън в различни посоки. Останалата част от тялото му се бе вкопчила в лицевата страна на зъбера с разперени ръце и крака.
– Добре ли си? – изкрещях.
– Вземи Лизи и доведи Съли – извика той в отговор. – Вероятно можеш да се върнеш след час.
– Да не си луд? Няма да те оставя там горе за цял час! – Дори сега изглеждаше, сякаш едва успява да се задържи. Не знаех дали ще издържи дори пет минути.
– Аделейд...
– Тихо. По-умна съм от теб, забрави ли?
Тонът ми беше рязък, но това бе само за да прикрия страха си. Седрик бе изпаднал доста надолу от въжето, на което се крепеше; сега то беше прекалено нависоко. Беше поставил друго въже по-ниско, точно преди мястото, където се спускаше, но вече не можеше да стигне до него. В краката ми имаше няколко допълнителни части от екипировка, повечето от които, изглежда, не бяха от полза – с няколко изключения.
Онова последно въже, което беше опънал, беше точно толкова високо, че да не мога да го стигна. Взех две остри метални колчета и се опитах да ги забия в скалата. За моя изненада имах достатъчно сила да ги забия и да ги закрепя здраво. По-големият проблем беше да се издърпам нагоре. Мускулите в горната част на тялото ми просто не бяха способни да се справят с лекота. Затова го направих трудно. Отново и отново си повтарях, че трябва да се изкача само няколко стъпки. Казвах си, че не е проблем. Най-важното, мислех си, че от това зависи животът на Седрик.
– Не прави нищо опасно – каза Седрик.
– Ти дори не ме виждаш – извиках в отговор.
– Да, но те познавам.
Макар всяко мускулче в тялото ми да протестираше, с помощта на колчетата успях да издрапам достатъчно нагоре, за да стигна до въжето. Сграбчих го и с изненада открих, че беше по-трудно да се държа за него, отколкото за колчетата. Ръцете ми незабавно започнаха да се хлъзгат и аз изскимтях от болка, когато въжето се вряза в кожата ми. Използвайки всяко късче решителност, която можах да събера, успях да възпра спускането си и да се задържа за въжето, накланяйки тялото си под ъгъл, така че се закрепих с крака на скалата.