Обмислях следващия си ход, когато лек вятър духна тънки кичури коса в лицето ми. Трябваше да прехвърля въжето на Седрик. Ако успееше да го достигне, можеше да се спусне долу благополучно. Повдигнах крака и отскочих настрана, опитвайки се да се метна върху въжето. Придвижих се съвсем малко и скоро осъзнах проблема. Толкова ниско върху въжето тежестта ми не беше достатъчна да го придвижи на значително разстояние. Трябваше да се изкача нагоре.
Отново всичките ми мускули се напрегнаха до краен предел, когато повдигнах едната си ръка над другата. Цял живот в Осфро бях виждала работници да се катерят по въжета. Не бях имала представа колко трудна работа е това. Не помагаше много и фактът, че ръцете ми бяха ожулени. Когато си мислех, че съм достатъчно високо, за да прехвърля по-успешно себе си и въжето, казах на Седрик:
– Въжето ще се покаже от дясната ти страна. Хвани се за него, когато можеш.
После отново се метнах настрани и както се надявах, придвижих въжето значително по-близо до Седрик. Но все пак недостатъчно. С още едно неумело мятане се доближих дотолкова, че да може той да се улови.
– Виждам го – каза той. – Мисля, че мога да се справя.
Надзърнах нагоре и затаих дъх, докато го гледах как се промъква със ситни стъпки по онази миниатюрна издатина. Докато го правеше, няколко едри камъка се плъзнаха долу и се надявах, че въжето ще го удържи. Протегна ръка и хвана здраво въжето – но сега трябваше да прехвърли останалата част от тялото си. С нещо, което звучеше като прошепната молитва, той скочи от издатината, посягайки напосоки към въжето с другата си ръка. В ума ми отново изникна онова ужасно видение как пада, но той успя да стъпи и да хване с две ръце въжето.
Внезапната промяна в тежестта върху въжето ме накара да изгубя опора под краката си и двамата се залюляхме силно за няколко мига. Подхлъзнах се отново, разранявайки ръцете си още повече, но успях да се задържа и накрая отново да опра крака на скалата. Почувствах как над мен Седрик прави същото. Преди да успеем да изпитаме някаква утеха от тази моментна сигурност, почувствах как цялото въже се измества и ме смъква рязко надолу. Осъзнах какво става, преди Седрик да проговори.
– Куката на това въже не е била закрепена достатъчно здраво, за да удържи и двама ни.
В един миг разбрах какво трябваше да направя. Трябваше да се смъкна от въжето. Започнах да се спускам надолу по него, което беше малко по-лесно, отколкото изкачването, но все пак изискваше голямо внимание. Нямаше да загина, ако паднех на земята от такава височина, но вероятно щеше да боли. Ако Седрик паднеше от височината, на която се намираше, щеше да е много по-лошо.
Без колебание пуснах въжето и скочих на земята. Бях се страхувала, че ще си счупя крака или глезена, но успях да се приземя така, че в земята се удари първо хълбокът ми. Беше раздрусващо приземяване, от което зъбите ми затракаха, но си помислих, че в най-лошия случай утре щях да имам на този хълбок само сериозна синина. Освободено от тежестта ми, въжето удържа, докато Седрик бързо се спускаше. Направи същия скок като мен, а понеже се беше намирал по-високо, трябваше да измине по-малко разстояние.
– Добре ли си? – попита, помагайки ми да се изправя.
– Така мисля. – Но докато говорех, погледнах ръцете си и трепнах при вида на гледката. Разкъсана кожа и кръв. В трескавия си опит да сляза не им бях обръщала внимание, но сега болката ме връхлетя с пълна сила.
Седрик улови нежно ръцете ми. Видях, че и той имаше дребни порязвания и охлузвания.
– О, Аделейд. Не биваше да правиш това.
– И да те оставя там горе? Няма начин. Какво стана? Изглеждаше, че се справяш толкова добре.
– И аз така мислех – каза той, докато ме повеждаше. Облаците се увеличаваха и ставаха по-тъмни, което ми се стори подобаващо предвид обрата, който бе приел денят. Когато стигнахме колибата, той ми помогна да измия ръцете си и да ги увия в чисти парчета плат. – Госпожа Маршъл сигурно ще ти намери някакъв мехлем. Сега ще те заведа обратно. – Започна да откопчава ремъците и понечи да ги метне настрани.
– Чакай, дай да погледна – казах и посегнах към ремъка. Седрик може и да беше новак в много от тези задачи, свързани с живота по границата, но знаех, че не е проявил небрежност с ремъците на екипировката, нито е пренебрегнал напътствията, които му бяха дали. Тази злополука не беше по негова вина. Преобърнах ремъците и огледах всяка част с чувство на ужас в стомаха, което се усили, когато открих онова, от което се бях опасявала. Посочих малка метална халка: