– Погледни.
Беше една от две халки, през които бе минавало въжето, за да го обвие, така че да го държи подсигурен и в същото време все пак да му позволява да се движи. Халките бяха направени от единично тънко парче метал, огънато така, че краищата му се събираха и затваряха кръга. Краищата на едната халка бяха споени здраво и между тях нямаше разстояние. Но онази, която посочих, имаше огънати краища, които сякаш бяха толкова разтеглени, че се разделяха и отпускаха въжето.
Седрик се приведе напред:
– Изглежда, сякаш краищата изобщо не са били прикрепени както трябва... или са били раздалечени със сила.
И двамата седяхме мълчаливо там, докато онези думи увиснаха между нас.
– Може да е било злополука – казах най-накрая. – Но ако не е било... защо? В техен най-добър интерес е да знаят какво има там. Богатството на Уорън също е заложено на карта.
– Той е извън града – напомни ми Седрик. – Може би всичко това е било работа на Елайъс. Той е дребна душица. Мога да си представя, че е отмъстителен. И никога не ни е харесвал.
– Но всичко това са предположения – казах. – Може би е било злополука.
– Правилно. Може би е било злополука.
Но знаех, че никой от нас не вярваше това. Имайте си доверие помежду си, беше казала Айана. Но на никой друг.
Извадих късчето самородно злато, което бях прибрала в един джоб, преди да започна да се катеря. Проблясването му бе хипнотично.
– Не мисля, че е добре да чакаме Уорън да се върне, за да изкопаем онова злато.
– Съгласен – каза Седрик. – Утре поемаме нещата в собствените си ръце.
26.
Докато яздехме обратно към дома на семейство Маршъл онази вечер, правехме планове. На около две трети от пътя се натъкнахме на господин Маршъл, който идваше към нас. Към този момент небето имаше противен зеленикавосив цвят, белязан от проблясващи мълнии, подскачащи от време на време между облаците. Вятърът се надигаше и затихваше като нечий дъх, сякаш светът очакваше да се случи нещо голямо.
– Идвах да ви взема, ако не сте тръгнали вече – каза господин Маршъл. – Хайде –побързайте. Тази ще бъде силна.
Дъждът току-що бе завалял, когато стигнахме хижата. Господин Маршъл настоя Седрик да остане да пренощува и прибра Лизи в обора с другите неспокойни животни.
– Не знаете какви са тези бури. Видях няколко, когато най-напред дойдох да проуча това място. Задават се откъм далечния край на океана, големи свирепи чудовища, които набират мощ постоянно, с ветрове, които могат да сринат цели къщи със земята. По-близо до водата са по-лоши, но пак ще ни застигне отчасти и тук във вътрешността на сушата, преди силата ѝ да отслабне.
Незабавно се сетих за приятелките си в Уистерия Холоу:
– Ще удари ли Кейп Триумф? Точно на водата е.
– Зависи от коя посока идва. Много пъти крайбрежието ги предпазва. Ако все пак удари – не се безпокойте. Те знаят какво да правят.
Отначало на Седрик не му се искаше да остане, но когато дъждът се превърна в плътна пелена от вода, а вятърът виеше около нас, най-сетне склони:
– Нали искаше буря – каза ми, докато вечеряхме. Всички бяха напрегнати, бурята навън ставаше все по-яростна. От време на време малката хижа от дървени трупи се разтърсваше от някой особено силен порив на вятъра.
Когато си легнахме, не можах да заспя. Малките момичета около мен бяха уплашени и им говорех успокояващи неща, които всъщност не вярвах, като например че бурята е почти свършила и колибата ще издържи. Най-сетне те се унесоха, но аз все така не успявах, и се измъкнах от леглото. Долу открих, че не съм единствената будна. Седрик седеше на пейката до кухненската маса, докато господин Маршъл крачеше неспокойно наоколо. Хвърли поглед към мен, но не ме упрекна.
– Стой далече от прозорците – беше всичко, което каза, преди да подеме отново бдението си.
Седнах до Седрик и преплетох пръсти с неговите.
– Домът ти няма да оцелее. Трябваше да вземеш онзи насмолен брезент.
– Не мисля, че един насмолен брезент би могъл да спре това. Но ще се справим, стига вятърът да не отвее златото.
Зареях поглед, докато бурята бушуваше, и почувствах как ме обземат стари спомени.
– Точно като на кораба е.
– Не. – Той стисна ръката ми. – Тук си на сигурно място. Приятелките ти са в безопасност.
Кимнах, но ми беше трудно да се отърся от това безпокойство. Спомних си онова чувство как бурята ни подмяташе в морето, а стомахът ми се бунтуваше, докато светът се преобръщаше. А нататък по тъмната вода Сивата чайка се мяташе насам-натам...