– Открих го след съвсем малко копаене.
Елайъс взе късчето, но го задържа на една ръка разстояние, сякаш можеше да е отровно.
– По-голямо от последното, с което се хвалеше. И изглежда истинско.
– Разбира се, че е – каза Уорън и го грабна. Въодушевление изпълни чертите на лицето му. – А това може да спечели цяло състояние и на двама ни. Казахте ли на някого?
Поколебах се:
– Не... но се надявахме да наемем няколко души днес, след като вече е потвърдено. Разбира се, заради бурята...
– Недейте – прекъсна ме Уорън. – Още не казвайте на никого.
– Разбирам, че е необходимо да държим положението под контрол – каза Седрик. – Но трябва и да се задействам по въпроса.
– Не говори така на господин Дойл – процеди Елайъс.
Уорън му отправи унищожителен поглед:
– Прав е. Наистина трябва да действаме – но отлагам не заради необходимостта от контрол. Отлагам заради собствената ви безопасност.
– Как така? – попитах.
– Колкото и да искам да вярвам, че Хадисън е прекрасно, благочестиво място... – Уорън поклати глава. – Е, съблазънта на златото е неустоима за някои – кара ги да вършат ужасни неща. Все още има грабители и бандити, готови да нахлуват в доходоносни участъци, за да плячкосат каквото могат, и не се страхуват да наранят собствениците им. Като оставим настрана това дали имате подходящите работници и екипировка, бих искал и да се уверя, че сте достатъчно защитени, преди да започнем осъществяването на това.
Трудно беше да се възрази на такъв довод. Всички бяхме чували истории за разбойници, които нападаха златоносни участъци, но никога не бях очаквала да се натъкнем на тях. Никога не бях очаквала, че нашият участък ще има потенциала да е толкова богат.
– Много мило от ваша страна – каза Седрик най-накрая.
Уорън му отправи иронична усмивка:
– И не се тревожете – ще се погрижа това да бъде направено както трябва. Не се безпокойте за времето си.
Надявах се да е толкова искрен, колкото ми се струваше.
– Благодаря.
Уорън обеща, че скоро ще има новини за нас. Един прислужник пристъпи напред да ни изпрати, но аз се задържах за миг при Уорън, неспособна да удържа любопитството си.
– Как върви търсенето на съпруга? – попитах тихо. – Очаквах вече да сте женен.
– И аз така очаквах – каза той и се подсмихна. – Обмислям няколко възможности, но... ами, след теб никоя жена не ми се струва достатъчно добра.
Намирах за странно, че би обмислял някакви възможности, имайки предвид колко сигурни бяха изглеждали нещата с Тамзин, когато заминах.
– Съжалявам – казах, понеже трябваше да кажа нещо.
– Няма нужда. Всичко е свършено и приключило. – Той се вгледа замислено в мен. – Получавала ли си новини от Кейп Триумф? От другите момичета в твоята група?
– Получих писмо от Тамзин, което тя ми изпрати преди известно време. Все още нямам никаква вест от Мира.
– Мира... – Бях го виждала да разговаря няколко пъти с нея, но объркването върху лицето му ми се стори истинско.
– Сирминиканската ми приятелка – подсетих го.
– А, да. Тя. Разбира се. Онази, която се интересуваше от книги.
Сега пък аз се обърках:
– Книги ли?
– Всеки път, когато организирахме събития в дома на родителите ми, тя все питаше за книги. Майка ми не е толкова... – Направи пауза, за да ме погледне извинително. – Не е толкова свободомислеща като нас, затова беше предоволна да оставя приятелката ти да стои в библиотеката колкото дълго иска.
– Разбира се, че е била – казах. Типично за Виола да не допуска „непривлекателните“ елементи на празненството си.
Двамата със Седрик се върнахме в централната част на Уайт Рок със смесени чувства.
– Още забавяния, преди да можем да се оженим. Още безсънни нощи – подметнах закачливо.
– Е, мисля си, че безсънните нощи всъщност ще дойдат, след като се оженим, но да... влудяващо е. – Спряхме и той се загледа към шумните заети жители на Уайт Рок и работата им по възстановяването на разрушенията. – А и той не греши за бандитите. Съли ми разправяше за някои. Случва се.
– Наистина трябва да се запозная с този Съли.
Седрик се усмихна обичливо:
– Голям образ е, спор няма...
– Господин Торн!
При звука на непознатия глас двамата се обърнахме. Но когато огледах добре онзи, който ни бе заговорил, осъзнах, че в крайна сметка не беше толкова непознат. Моментално замръзнах, но Седрик се съвзе бързо.
– Господин Гарет – каза Седрик и протегна ръка за поздрав. – Приятно ми е да ви видя. Не знаех, че агенция „Макгру“ има дела тук в пустошта.