Сайлъс Гарет, кралският агент по разследванията, ни изгледа замислено:
– Негово величество има дела във всички колонии, а аз съм просто негов смирен слуга. Вие... – Той се намръщи, обхващайки с поглед грубите ми дрехи и разчорлената коса. –Вие бяхте едно от момичетата в Уистерия Холоу?
Постоянното изтъкване на разликата в положението ми започваше да ми омръзва.
– Да. Аз съм Аделейд Бейли.
Изрекох фалшивото си име уверено. Не знаех какво беше станало с търсенето на предишното ми „аз“, но бях съвсем сигурна, че ако беше виждал портрета ми, щеше да ме разпознае веднага. Със сигурност не се бях променила чак толкова.
– Изненадан съм да ви видя тук. Мислех, че вие, момичета, сте се оженили? Освен ако не сте намерили някой успял златотърсач... – Тонът му отново ми подсказа, че намираше това трудно за вярване предвид външността ми.
– Нещата се променят – казах. – И никога не се знае – всеки може да спечели цяло състояние тук. Но със сигурност се иска много тежка работа.
– Тежка, изтощителна, мръсна работа – потвърди Седрик. – Не като бляскавия живот на един служител от агенция „Макгру“.
Сайлъс се изсмя:
– Не толкова бляскав. И там има колкото щеш, тежка и мръсна работа.
Седрик имаше възбуденото, заслепено изражение на човек, обзет от обожание към личния си герой:
– Хайде, де, не ни разваляйте илюзиите. Предполагам, че не можете да ни издадете нищо за това, по което работите? Случаят, за който споменахте, че бил свръхсекретен?
– Все още е свръхсекретен – каза Сайлъс. Тонът му беше груб, но останах с впечатлението, че вниманието му харесва.
Подхванах подхвърлената от Седрик реплика:
– Ами случаят на вашия съдружник? Онази изчезнала аристократка? Можете да ни разкажете за това, нали?
– Няма много за разказване, боя се. Другият агент се забави на север и съм сигурен, че снощната буря не е улеснила нещата. Но очаквам да пристигне скоро. Доколкото знам, в крайна сметка може да се озове тук. Мълвата твърди, че въпросната дама може да е избягала в някое от по-отдалечените поселища. – Погледът му отново падна върху мен и аз се засмях.
– Трудно ми е да го повярвам – поне ако дори малко прилича на аристократките, в близост до които съм работила. Помня, че в нашето домакинство настъпи истинска паника, когато господарката ми си счупи един нокът точно преди някакво изискано гала празненство. Жена като нея никога не би могла да се справи с това.– Протегнах ръце и смъкнах някои от превръзките. Кървенето бе спряло през нощта, но въпреки това изглеждаха доста ужасно. Сайлъс почти трепна.
– Божичко – каза, извръщайки поглед. – Това... сигурно боли доста.
– Това е животът тук, господин Макгру. – Седрик вежливо му кимна за довиждане. – А сега имаме да се погрижим за други неща. Късмет с вашия случай.
Тръгнахме си небрежно, но веднага щом се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни чуят, изпъшках:
– Защо имам чувството, че последният слух, който е чул, е бил разпространен от Виола Дойл?
– Защото, както установихме по-рано, си умна и интелигентна жена. А Виола Дойл е отмъстителна.
Спрях рязко пред някакви магазини, където няколко мъже удряха шумно с чукове и разговорите бяха трудна работа:
– Ако покажат този портрет в Кейп Триумф, дори няма да се наложи другият агент да идва лично в Хадисън. Единственото, което ще е нужно, ще бъде някой предприемчив човек, полакомил се за награда, да пристигне тук, за да си я поиска.
– Трябва да се омъжиш.
– Това е разговор, който водим отново и отново.
Той понечи да отговори, но после погледът му падна върху нещо от отсрещната страна на прашния път – или по-точно върху някого.
– Познавам този човек... – промърмори Седрик. Челото му се набразди, а после се изглади. – Не може да бъде. Трябва да отида да говоря с него.
Едва не казах, че ще го последвам, но после осъзнах, че стояхме пред куриерската служба.
– Ела да ме вземеш оттук – казах.
Службата бе пострадала съвсем леко и още действаше. Началникът на пощата ме позна от първия ни ден и извади две писма, които беше запазил, по едно за Седрик и за мен. Това за Седрик беше от съдружника му, Уолтър, в Кейп Триумф. Пъхнах го в джоба си и разкъсах плика на моето. Беше от Мира.
Скъпа Аделейд,
Знам, че не е минало чак толкова много време, но животът без теб ми се струва толкова странен. Ти беше до мен през цялата минала година, а сега, когато си отиде, там има празнина. Това, че Тамзин се върна, ми помага много. Тя отказва да говори много за Грашонд и ми се струва смутена, когато стане въпрос за това. Но като оставим настрана тези моменти, си е същата като преди.