Той се наведе напред и ме целуна по врата, ръцете му се стегнаха около талията ми.
– Внимавай – предупредих. – Още не сме женени.
Обратно в златоносния участък – нещата бяха приблизително каквито бях очаквала. Реката беше придошла и бе преобърнала улеите за промиване на пясък. Поне все още бяха невредими и беше лесно да ги поставим отново. Колибата беше напълно срината. Повечето вещи на Седрик бяха подгизнали с изключение на съдържанието на сандъка му. Паянтовата стара печка също бе оцеляла. Тя сякаш беше неуязвима.
Временно прекратихме всичките си други занимания, докато се трудехме да издигнем отново колибата. Не ме биваше много в подобни неща, но както се оказа, същото важеше и за Седрик. Сега разбрах защо му бяха трябвали три дни да приведе колибата във вида, в който я бях заварила. До вечерта бяхме успели да поправим толкова, колкото беше възможно с онова, с което разполагахме. Щеше да му се наложи да смени леглото и още няколко неща, но поне в известен смисъл отново имаше покрив.
Вдигнах поглед към притъмнялото небе:
– Обичайното ни време за връщане е минало. Надявам се семейство Маршъл да не дойдат да ме търсят.
– Ще им кажем, че сме се улисали в поправките. А и сега ни предстоят по-важни неща. Виж. – Седрик посочи към пътеката, която водеше към имота му, и видях към нас да язди магистратът Робърт. Помаха ни за поздрав.
През тялото ми пробяга тръпка на нервност:
– Не мога да повярвам, че това наистина ще се случи.
Седрик ме обгърна с ръка:
– Все още можеш да си промениш решението. И може би ще искаш – бях се надявал да извършим аланзански ритуал, ако нямаш нищо против. Би могъл да извърши гражданско бракосъчетание, ако искаш.
Само за миг изпитах мъничко от онзи стар страх от тъмните ритуали около запален огън. После тези мисли бяха прогонени.
– Средствата нямат значение. Стига да успея да ти се обрека, ще бъда щастлива.
Беше малко странно, когато Робърт слезе от коня си и облече черно-бяла роба, толкова различна от бляскавите одежди, носени от свещениците на Урос. Също толкова странна бе и представата за сватба под открито небе. Струваше ми се толкова небрежна и неофициална в сравнение с пищните шествия и дългите служби, провеждани в големите катедрали на Урос.
За съвсем кратък миг умът ми се отдалечи от тази нощна пустош и си спомних какво беше усещането да седя между родителите си на скамейките в катедралата „Кралски Герб“, чието дърво бе твърдо и златисто от дългогодишна употреба. Огромни канделабри. Изрисувано стъкло в цветовете на дъгата, покриващо стените. В детството ми бяхме ходили на десетки аристократични сватби и виждах как майка ми оглежда внимателно всяка подробност от премяната на булката – от пантофките ѝ до грамадния шлейф, влачещ се на няколко стъпки зад нея. И винаги долавях как майка ми планираше мислено моята сватба, решавайки какво ще изглежда най-добре, когато го сложа. Кадифе или коприна за роклята? Мънистена украса или бродерия по шлейфа?
В ума ми се пробуди отдавнашната представа, че родителите ми ще влязат всеки момент през вратата. Улових се, че гледам към началото на пътеката, сякаш те можеше внезапно да се появят там. Но родителите ми ги нямаше. Нито баба. Дори не носех рокля.
– Аделейд?
Седрик привлече вниманието ми обратно към себе си. Едната му вежда бе повдигната въпросително. Без съмнение мислеше, че съм си променила решението. Видът му, гледката на това любимо лице облекчи бремето на призраците, което ми тежеше. Не си бяха отишли. Никога нямаше да си отидат. Но те бяха част от миналото и не можех да променя това. Сега гледах с очакване към бъдещето. Бъдещето, което бях избрала. Бъдещето, което виждах в очите на Седрик.
Държахме се за ръце, докато Робърт рецитираше думите на аланзанската церемония. Тя бе мила и прекрасна, в нея се говореше за това как свързването на двама души е част от естествения порядък на нещата. Тя правеше съюза ни да изглежда по-голям и силен от нас... сякаш сега споделяхме част от могъща, небесна тайна. Над нас блестеше пълна луна и си спомних как Мира каза, че това било добра поличба за аланзанските сватби.
След като Робърт свърши да реди словата си, беше време ние да изречем нашите. Първо обаче той постави малък венец от сладък бъз около сключените ни ръце. Стиснахме по-здраво, когато къдравите бели цветчета обкръжиха китките ни. Тогава научих пълния текст на обетите, които Седрик веднъж бе споменал:
Ще поема ръката ти и ще легна с теб в горичките под лунната светлина. Ще съградя живот с теб върху тази зелена земя. Ще вървя редом до теб, докато слънцето продължава да изгрява.