Нечия длан върху ръката ми ме затегли нагоре и открих, че Уорън е свел загрижен поглед към мен. Отначало ушите ми пищяха твърде силно, за да схвана какво казваше. После най-сетне чух:
– Добре ли си?
Кимнах треперливо и се огледах наоколо. Всичките му хора се бяха събрали на групи недалече от нас, близо до оголената скала и доста далече от купчината експлозиви, която току-що беше избухнала. Понеже беше на такъв открит терен, взривът не беше разпилял кой знае какво освен пръст. Истинската паника, разбира се, ме обзе, когато видях Седрик. Той се изправи несигурно на крака, след като също беше съборен от една шокова вълна, и обикаляше нестабилно наоколо. Понечих да тръгна към него, но и аз още не можех съвсем да пазя равновесие.
– Спокойно – каза Уорън и отново ме подхвана, за да не падна.
Понечих да възразя, но тогава Съли се приближи до Седрик и слезе от коня. По-възрастният мъж каза нещо и Седрик кимна. Докато гледах, стъпките му станаха по-уверени и си възвърна равновесието.
– Излейте вода върху това! – извика Елайъс.
По-голямата част от огъня от експлозиите вече беше изгаснала. Малко от тревата наоколо още тлееше, но от първоначалната експлозия беше останал само плитък кратер. Всички хора на Уорън имаха манерки и ги използваха, за да потушат остатъчните пламъци. В резултат от това само се издигна още дим и за няколко минути всички кашляхме и бършехме сълзи от очите си.
– Имате малко неприятности със зарядите? – попита Съли небрежно. Беше типичният златотърсач, дългурест и слаб като върлина, с чорлава сива коса и неподдържана брада.
Елайъс се нахвърли гневно върху Седрик:
– Ето какво се получава, когато те пусна да се приближиш до тези! Изобщо не биваше да се доближаваш до нищо от това. Едно изнежено градско момче няма защо да се мотае тук около истинската работа – смъртоносна работа за онези, твърде глупави, за да знаят какво правят!
Седрик пристъпи гневно напред с юмруци, свити отстрани до тялото.
– Наистина знаех какво правя. Справих се идеално с всеки един от онези компоненти, а после ги проверих два пъти. Нямаше измъкнати халки. Нещо в експлозивите е било дефектно – точно като ремъците, които ми донесе.
– Недей да ме обвиняваш за собствената си некадърност! – възкликна Елайъс.
– И не се дръж, сякаш не мога да видя този саботаж! – отвърна Седрик. – На контейнерите с експлозив, които съединих, им нямаше нищо.
Разтривах главата си, все още съвземайки се от взрива. Спомените изплуваха бавно на преден план в ума ми.
– Но ти не сглоби всичките – казах. Всички се обърнаха към мен и аз посочих към Елайъс: – Когато донесе въжето, добави още експлозиви към купчината на Седрик.
– Остатъци, които не бяха необходими в първата вълна – каза Елайъс. – По-безопасно е да ги държим на едно място, отколкото...
– Остатъци, които не бяха сглобени от Седрик – прекъснах го. – Механиката им не ми е напълно ясна, но сигурно някой си е „поиграл“ с тях отвътре, за да се смесят бавно и в крайна сметка да се възпламенят.
Уорън леко сложи длан върху ръката ми:
– Аделейд, трябва да си починеш. Онзи взрив ти се отрази по-тежко, отколкото си даваш сметка.
Отдръпнах се от него:
– Елайъс знаеше! Затова ме избута, когато понечих да се приближа до експлозивите. Избута всички. Знаеше, че ще избухнат. Ако Съли не беше пристигнал, Седрик щеше да е точно там. – Задавих се за момент, неспособна да осмисля подобен ужасен изход. После ме осени ново осъзнаване, когато срещнах погледа на Уорън: – А вие също сте знаели. Елайъс се обърна към вас, когато Седрик тръгна. И се постарахте да задържите надалече и мен. Били сте посветен в това.
Седрик пристъпи напред и застана между Уорън и мен.
– Каква е крайната ви цел? Защо ни изведохте тук? Това наистина ли беше някакъв сложен замисъл за отмъщение?
Няколко нагорещени мига увиснаха във въздуха, докато всички си отправяхме преценяващи погледи. После Уорън кимна простичко и двама мъже се хвърлиха напред и събориха Седрик на земята. Изпищях и пристъпих напред, но Елайъс ме сграбчи. Съли също понечи да се притече на помощ, но Седрик, макар и нападнат, успя да повдигне глава и да извика:
– Върви, доведи помощ!
Съли се поколеба само за миг, преди да скочи отново на коня си. За човек на неговата възраст се движеше забележително бързо. От полза бе и фактът, че конят му можеше с лекота да надбяга Лизи. След броени секунди Съли вече препускаше с бясна скорост през златоносния участък.