Не ме беше грижа, че се намирах на открит терен и лесно можеха да ме видят. Трябваше да стигна до Седрик. Мъжете продължаваха да работят, без нито веднъж да се обърнат назад към реката, и аз нагазих в един от плитките ѝ участъци незабелязана. Там открих Седрик, лежащ по гръб, и едва не рухнах напред, плачейки. Лицето му беше окървавено и натъртено, едното му око беше затворено от оток. Не можех да преценя доколко бе пострадала останалата част от тялото му, но ръката му бе сгъната под неестествен ъгъл. За момент се опасявах от най-лошото, но накъсаният му дъх ми подсказа друго. И разбрах, че нямаше време за сълзи.
– Какво... правиш... – изрече задъхано той, когато обвих ръка около него и го повдигнах. Миглите на здравото му око изпърхаха и то се отвори.
– Измъквам те оттук. – Поех върху себе си толкова голяма част от тежестта му, колкото можах, и го поведох надолу по реката. Той можеше да ходи по малко, но по-голямата част от работата се падна на мен.
– Ти... трябва да се измъкнеш оттук.
– Да – съгласих се. – А ти идваш с мен.
Един бърз поглед назад ми показа, че все още не ни бяха забелязали, но никога нямаше да стигнем до далечния край на участъка навреме, не и с това темпо. Горичката и езерцето не бяха чак толкова далече и аз реших да стигна дотам, насочвайки Седрик стъпка по мъчителна стъпка. Нямах представа дали влошавам нараняванията му, но нямах избор. Когато най-накрая стигнахме до заслона на дърветата, внимателно го положих на земята и отново прецених вариантите си. Един от мъжете се беше придвижил до предния край на оголената скала, но бяхме скрити, а всички мислеха, че Седрик е чак в реката.
– Лизи – казах, насочвайки поглед към колибата. Тя беше вързана там и пасеше лениво. – Трябва да я вземем.
– Твърде опасно – каза Седрик.
– Да се придвижваме пеш, ето кое е опасно. Ще я доведа. Стой тук. – Глупаво беше да кажа такова нещо, тъй като той нямаше много други варианти за избор. Целунах го по челото, а после отново прецених колко време ще ми трябва за един спринт обратно до колибата. Отново трябваше да тичам през открит терен и отново късметът не ми изневери. Поне докато не стигнах до Лизи.
Докато се канех да я отвържа, видях двама ездачи да се връщат в златоносния участък. Единият беше Уорън. Можех да отвържа Лизи и да препусна обратно към Седрик, но не и без да ме видят. Нямаше начин да успея да го прибера, преди да ни хванат. А нямаше да потегля без него. Останала без варианти за избор, се вмъкнах обратно в колибата.
С тежкия тиган с дълга дръжка в едната ръка и камата си в другата зачаках край вратата, сигурна, че някой ще дойде за мен. Влезе един от хората на Уорън и аз замахнах и стоварих силно тигана върху главата му, заварвайки го неподготвен. Той ми оказа кратка съпротива, преди да изгуби съзнание, и успя да избие ножа от ръката ми. Преди да успея да си го върна, Уорън се появи на прага с насочен към мен пистолет.
– Пусни тигана – каза.
Подчиних се и бавно повдигнах ръце. Той затвори вратата и прекрачи повалените си хора, кимвайки ми да се отдръпна назад до стената.
– Защо правите това? – попитах. – Наистина ли целта ви беше да ми отмъстите?
– Не точно на теб – каза той. Тонът на гласа му беше студен, безстрастен, толкова различен от непрестореното въодушевление, което бе демонстрирал в Кейп Триумф. – Главно на него. Преди ти казах, че съм прям и се стремя право към онова, което искам. Исках теб. Той те взе, така че планът беше да го отстраня и тогава, когато скръбта ти в крайна сметка се уталожи, да си те взема обратно. Но после се случиха две неща. Три всъщност.
– Опитите ви да го убиете не успяха? – предположих. Докато говорех, очите ми се стрелкаха наоколо, трескаво търсейки някакво оръжие или спасение. Онзи пистолет определено накланяше шансовете в негова полза. Ако беше по-нов модел, може би имаше два патрона в цевта.
– Да, всъщност – призна Уорън. – А после онзи привидно безполезен златоносен участък се оказа в крайна сметка не чак толкова безполезен. Не че накрая щеше да има значение – след като той умре, участъкът отново преминава изцяло в мое владение. Но все пак означаваше, че може би щеше да успее да изплати дълга си по-рано.
Ножът ми беше оръжието, което бе най-близо до мен, но дори така никога нямаше да стигна до него навреме.
– Какво беше третото? – попитах: трябваше да отвличам вниманието му.
Той въздъхна мелодраматично:
– Ти откри какво се е случило. По идея всичко това трябваше да завърши с доброволното ти завръщане там, където ти беше мястото – при мен. Но нещо ми подсказва, че на този етап това не е твърде вероятно.