– Не съм напълно коравосърдечен, милейди – каза ми Сайлъс. Не си направих труда да го поправя. Ако титлата ми можеше да помогне на нашия случай, щях да позволя да бъде използвана. – Ще се постарая да се грижат за него. И ще изпратя да го прегледа лекар.
– Благодаря ви – казах. Той ни остави насаме за малко да се сбогуваме и аз стиснах силно ръката на Седрик. Това беше горе-долу всичко, което можех да направя предвид нараняванията му.
– Ще се справим с това – казах. – Ще намеря начин.
– Ти винаги намираш.
В гласа му се долавяше предишната напереност, но за миг зърнах неувереност в очите му. Целунах го пламенно, без да ме е грижа, че някой минувач може да види. А когато хората на Сайлъс го отведоха, се взирах след тях, докато шумната оживена тълпа на кея на Кейп Триумф го погълна.
– Госпожице – обади се един от наетите представители на закона. – Господин Гарет каза, че трябва да ви придружим, докъдето искате да отидете.
Нямах представа къде искам да отида. Не бях мислила за кой знае какво освен съдбата, която очакваше Седрик, и сега се озовах в странна ситуация. След години, в които се чувствах задушавана и определяна от правилата на други хора, сега нямах ограничения. Можех да се движа и пътувам свободно – само дето нямах място, на което да отида. Нямах дом, нито пари, нито семейство.
Все още обаче имах приятели.
– Отведете ме в Уистерия Холоу.
Не се изненадах, че не ме приеха особено топло. Джаспър излезе със забързани едри крачки от кабинета си веднага щом мистрес Кълпепър съобщи за пристигането ми във фоайето. Насочи обвинително пръст към мен.
– Не. Не. Не ме е грижа коя си или какви титли се предполага, че имаш. Не можеш да допълзиш обратно тук след всичко, което ни причини. Ти избра да се откажеш от този живот. Не се опитвай да си го върнеш.
– Не се опитвам – казах. – Аз просто... ами... това е... нямам къде да остана.
Бяхме събрали публика – останалите красиво фризирани и облечени момичета, и това ме накара да се смутя от неугледната си външност. Чарлс беше сред тях. Връщането му в Осфрид, за да помогне с набирането на новата група момичета, беше забавено след всички събития, случили се напоследък.
– Джаспър, момичето беше едно от нашите и е много вероятно да влезе в семейството ни, след като този въпрос със Седрик се уреди.
Джаспър се нахвърли слисано върху брат си:
– Този въпрос! Той е изправен на съд за ерес и нападение! Има само един начин за уреждане на този въпрос.
– Нападение ли? – попитах изненадано. – Виждали ли сте го?
– Такава е историята, която разправят – каза Джаспър. – Че вие двамата сте изпаднали в отчаяние, когато станало ясно, че няма да можете да изплатите дълга си към Уорън Дойл. Така че сте инсценирали нападение, за да направите да изглежда, сякаш са го нападнали грабители – само че хората му пристигнали навреме да го спасят.
Челюстта ми насмалко не се удари в пода:
– Това ли са измислили? Това е лъжа! Хайде, стига. Сигурно познавате Седрик по-добре.
– Всъщност – каза Джаспър с мрачно лице – имам чувството, че изобщо не познавам истински сина си. Това, което със сигурност знам, е, че преди да се появиш ти, той не похищаваше аристократки, не практикуваше ерес, нито нападаше управници. Така че ще разбереш, когато казвам възможно най-любезно: махай се от къщата ми.
– Може да отседне при мен. – Айана пристъпи с едри крачки напред от събраното множество, хладнокръвна и уверена както винаги. – И не ме гледайте така, господин Джаспър. Плащам наем за дома си и мога да правя каквото ми харесва. Хайде, Аделейд.
Какво друго можех да направя? Тук нямаше дом за мен. Трябваше да се задоволя с онези съюзници, с които успеех да се сдобия – макар да бях изненадана да открия, че двете ми най-големи съюзнички не бяха във фоайето.
– Къде са Тамзин и Мира? – попитах, след като влязох в дома на Айана. Беше изненадващо просторно жилище над една кръчма в оживения район за развлечения в града. Беше достатъчно звукоизолирано, но въпреки това дочувах слабото подрънкване на музика от пиано отдолу.
Айана точно слагаше чайник върху голямата си печка и се обърна изненадано към мен:
– Не знаеш ли? За Тамзин?
– Какво има да се знае? Да не се е омъжила или нещо такова?
– Седни – нареди Айана.
Подчиних се и се настаних в един стол, покрит с одеяло със сложни костенуркови шарки. Запитах се дали беше в баланкуански стил, но изражението върху лицето на Айана ме накара напълно да забравя за изкуството: