– Можете да говорите пред тях – казах. Сега фалшифицирането на произведения на изкуството ми се струваше нещо твърде незначително.
Той се поколеба, а после сви рамене, приемайки предложението ми:
– Имам още един потенциален купувач – готов да плати много повече, щом чу, че има конкуренция. И освен това е по-близо – на около два часа езда оттук.
– Е, това е в известен смисъл добра новина – казах. – Не че ни е от голяма полза, при положение че държат Седрик под ключ.
– Не е от полза за никого, защото освен това той иска удостоверяване на автентичността ѝ.
Изпъшках:
– А аз си мислех, че тези жители на колониите ще са лесна плячка.
– Е, добрата новина е, че другият искаше автентичността да бъде потвърдена от специалист по произведения на изкуството. Новият е готов да се задоволи с „всеки компетентен и ерудиран мирикози, който може да различи качествено от посредствено произведение“. Това са негови думи, не мои. – Уолтър направи пауза, погледът му се спря многозначително върху Мира. – И чух, че имате сирминиканска приятелка. Сирминиканците много приличат на жителите на Мирикози.
Мира объркано хвърли поглед между нас:
– Нямам представа за какво говорите, но ако се опитвате да ме причислите към експертите по изкуство, не мисля, че съм човекът, който ви трябва.
– Ти си точно тази, която ни трябва – казах оживено. Седрик беше описал Уолтър като човек, който винаги измисля начин да приключи сделка, и сега разбирах. – Можеш да говориш с акцент от Мирикози. Чувала съм те как го правиш в Блу Спринг. Трябва само да се срещнеш с този човек и да му кажеш, че картината, от която се интересува, е автентично произведение на един от най-великите мирикозийски майстори.
– Такава ли е? – попита тя. Изглеждаше впечатлена.
– Ъм, не точно. – След като седмици наред нямаше никакво развитие по въпроса с картината, за миг изпитах прилив на вълнение заради това. С изисканото си поведение и облекло Мира със сигурност можеше да се представи като жена от висшата класа на Мирикози и да убеди този човек да купи картината. После реалността ме връхлетя отново. – Но това ще трябва да почака. Точно сега не мога да задвижа продажбата на картината. Парите от нея трябваше да ни помогнат да си изградим съвместен живот. Няма да ни бъдат от никаква полза, докато Седрик е затвора.
Уолтър прочисти гърло:
– Извинете ме, но всъщност никога няма момент, в който парите не вършат никаква работа.
– Прав е – каза Айана. – Аз също не разбирам точно как ще стане, но ако имате достъп до собствена значителна парична сума, тя може да влезе в работа. Не знаете какво ще ви се наложи да правите, докато продължава този процес.
Не следвах напълно мисълта ѝ, но Уолтър беше по-директен:
– Никога не подценявайте силата на един хубав подкуп.
– Може би... но няма време. Поне не веднага. Казахте, че напускате града утре?
Уолтър кимна извинително:
– За седмица; заминавам за колонията Лифорд. Други хора, които се нуждаят от услугите ми.
– А аз трябва да съм в съда сутринта – казах. – Никой не може да отиде с Мира.
Мира местеше поглед между нас, озадачена:
– Защо е нужно някой да идва с мен? Нали просто трябва да се срещна с този човек и да се престоря, че разбирам от изкуство? Мога да се справя.
– Прекалено опасно е – настоях. – Ще изчакаме по-подходящ момент. – Макар че, докато говорех, се запитах дали някога щеше да има по-подходящ момент за каквото и да било.
– Всъщност... – Челото на Айана се набразди замислено. – Утре може да е най-подходящият момент. В първия ден от процеса сигурно ще е доста оживено. Вниманието на всички ще е насочено другаде. Ако Мира изчезне за част от деня, е по-малко вероятно някой да забележи.
Това все още не ми харесваше. Не защото не мислех, че Мира можеше да се справи с каквото и да е, а защото ми бе непосилна мисълта още една моя приятелка да се изложи на опасност.
– Ще се върна – каза тя, знаейки от какво се опасявах. – Върви в съда утре. Ние ще се погрижим за това. Можете ли да ми дадете информацията?
Уолтър извади от джоба си лист хартия и ѝ го подаде:
– Ето името и адреса му. А това е местонахождението на човека, у когото е картината в момента.
– Не е ли при вас? – възкликнах. Вторият адрес беше на съседно градче в Денъм.
– Оцелявам в този бизнес, като се старая нищо никога да не бъде свързвано пряко с мен. Картината е в безопасност, но със сигурност не виси в собствената ми спалня – каза той. – Ако той се съгласи на сделката, можете да приключите сама прехвърлянето или да изчакате, докато се върна, за да го направя. Само не ми харчете комисионната.