Зърнах едва доловимо проблясване на изненада в очите му, но не можех да определя дали се дължеше на шок, че са го разкрили, или на объркване от обвинението. Забавянето се беше проточило твърде дълго и придружителите му го подтикнаха да побърза.
– Утре има само още двама свидетели, но съм сигурна, че всичко ще е същото – казах, докато Мира и Айана вървяха с мен обратно към града по-късно. Това, че не успях да говоря със Седрик, се беше оказало последният удар за деня.
Мира ме обгърна с ръка:
– Бъди силна.
Те вечеряха с мен в дома на Айана, а после Айана каза, че трябва да заведе Мира обратно в Уистерия Холоу преди вечерния час.
– След това ще съм навън по собствени задачи. Остани вътре и дръж вратата заключена. Не се знае какъв смут може да е предизвикало това.
Никак не ми се искаше да се разделя с Мира, но беше много вероятно да са забелязали отсъствието ѝ. Днес беше направила предостатъчно за мен и не исках да ѝ навличам неприятности.
– Крайният срок на договора ти наближава – казах. – Какво ще правиш?
Тя сви рамене:
– Все нещо.
Хвърлих поглед натам, където Айана беше влязла в спалнята си.
– Да не би причината все още да не си избрала някого, да е... вие с Айана да не сте... искам да кажа...
На Мира ѝ трябваха няколко мига да разбере и тя поклати глава:
– Не, не. Айана е добра към мен... ъъ, нещо като ментор. Но аз харесвам мъже. Просто не харесвам нито един от онези, които срещнах.
След като така или иначе вече се бях поставила в неудобно положение, сметнах, че е редно да стигна докрай:
– Преди да дойдеш в Блу Спринг Манър, някога случвало ли се е нещо между теб и Седрик?
Изглежда, че това ѝ се стори още по-невероятно:
– Не. Защо би си го помислила?
Поруменях:
– Той винаги те е харесвал. И направи толкова много за теб.
Усмивката на Мира беше нежна и кротка:
– Направи толкова много за мен, защото е мил човек. И ще намерим начин да го спасим.
Оставиха ме сама с бушуващите ми мисли. Осеняваше ме някоя блестяща, невероятна идея – като например да нахълтам с взлом и да спася Седрик, а после реалността ме връхлиташе, хвърляйки ме в дълбоко отчаяние. Беше психически изтощително и бях решила да си легна, когато се чу почукване по вратата.
Спомняйки си предупрежденията на Айана, насмалко щях изобщо да не отговоря. После се промъкнах напред и попитах:
– Кой е там?
– Гидиън Стюарт.
– Не знам кой е това.
– Аз съм свещеник – от Грашонд. Помогнах за връщането на вашата приятелка Тамзин.
В мен се пробудиха спомени за деня на завръщането ѝ. Повечето членове на групата от Грашонд се сливаха в ума ми, но колкото повече мислех за това, толкова повече името му започваше да ми звучи познато. Все още не ми се щеше да отворя вратата.
– Какво искате?
– Може би знам как да спася господин Торн. Планът включва колонията Уестхейвън, но ще ми трябва помощта ви.
При споменаването на Уестхейвън не можах да устоя. Отворих вратата и открих красивия рус мъж, който беше дошъл в Уистерия Холоу. Носеше същото невзрачно облекло като преди. След като хвърлих бърз поглед надолу по коридора, аз му махнах да влезе и затворих вратата.
– Е? – Държах ръцете си скръстени на гърдите. Независимо дали той беше религиозен пуритан, или не, исках да бъда предпазлива.
– Днес бях в съда... и много съжалявам за всичко, което преживявате – каза той. – Ако това е някаква утеха за вас, не смятам, че ще успеят да се произнесат по този спор. Твърде много противоречия, никакви доказателства. При положение че никой не е загинал, ще го отпишат като обикновено спречкване.
Сърцето ми се сви. Разбира се, радвах се, задето това означаваше, че Седрик няма да бъде въвлечен, но никак не ми харесваше мисълта, че Уорън ще се отърве безнаказано.
Гидиън направи гримаса:
– За нещастие, мисля, че обвинението в аланзанство ще издържи. Дори без действително отдаване на религиозна почит онези артефакти са основание за осъдителна присъда. Виждал съм хора, осъдени за по-дребни неща. Хората с власт ще приемат тези свидетелски показания, а съм сигурен, че Уорън Дойл има достатъчно влияние да издейства прилагане на пълното наказание – вероятно веднага.
– Смърт. – Свлякох се в стола си. Отново стоях на ръба на пропаст със Седрик. Ако той умреше, щях да падам и да падам вечно. – В такъв случай какво чудо можете да измислите? Наследниците имат ли някаква специална сила?
Той ми отправи лека усмивка: