– Не. Но колонията Уестхейвън има. Онези, които са купили дял, технически биха били нейни граждани. Взаимната привилегия между колониите позволява на граждани от външни страни да практикуват определени неща дори ако те са незаконни в тукашната колония – стига да не нарушават други закони. Това ще важи за Седрик. Спорът в Хадисън нямаше нищо общо с аланзанците.
– Това е прекрасно – казах, – само че Седрик не е гражданин на Уестхейвън. Макар и не защото не е опитал.
– Точно сега в града има представители от Уестхейвън и продават дялове. Ако Седрик успее да закупи дял и намерите адвокат, който да прегледа книжата и как да кажа, да нагласи датата, Седрик би могъл да поиска закрила като гражданин на Уестхейвън. При условие че успеете да намерите такъв адвокат. Предполагам, че в този град можете да намерите всичко.
Седнах с изправен гръб, твърде шокирана дори за да размишлявам как един праведен свещеник предлага нещо толкова незаконно.
– Може би... възможно е да познавам адвокат, който би го направил.
Гидиън се разведри:
– Тогава просто трябва да купите дела.
– Няма нищо „просто“ в това. Знам колко струват. А ние нямаме... – Изстенах, когато отговорът ме осени. – Знам откъде мога да намеря парите. Може би. Но няма да е лесно.
– Сигурен съм, че няма. Иска ми се... иска ми се да можех да ви помогна с това. Но вече похарчих спестяванията си, за да купя собствения си дял.
Изгледах го удивено:
– Защо един свещеник от Наследниците на Урос би купил дял в колония, която проявява религиозна толерантност – която вече има репутация, че допуска необуздано поведение?
Той ми се усмихна криво:
– Защото свещеникът вече не е толкова сигурен, че е съгласен с братята си по религия.
– Затова ли съчувствате на Седрик? – попитах меко.
– Донякъде. Ако нечии убеждения не вредят на другите, не вярвам, че трябва да бъде наказван за тях. И... – Лицето му посърна. – Били сте нейна приятелка. Тя говореше често за вас. Не можах да ѝ помогна, но може би... може би мога да помогна на вас.
– Тамзин – казах. Познати сълзи опариха очите ми.
– Толкова съжалявам. Направих каквото можах, за да я намеря – да разбера какво ѝ се е случило онази нощ.... – Изглеждаше искрено разстроен и предишната ми предпазливост се стопи.
– Не се измъчвайте – казах. – Никой от нас не можеше да направи нищо. – Но докато размишлявах върху чудатите несъответствия в разказа на Уорън за случилото се с Тамзин, се запитах дали това беше вярно.
– Не знам дали така стоят нещата, но ще трябва да изясня това по-късно. – Той се отърси от скръбта си и отново съсредоточи вниманието си върху мен. – Засега ми кажете как мога да помогна.
Замислих се.
– Можете ли да ми намерите кон?
– Имам един долу. Дойдох с него от Уистерия Холоу.
– Е, от доста време насам това е първото нещо, което се получава, както съм го замислила. Дайте ми няколко минути. – Оставих го, за да сваля роклята си и да си сложа полата панталон и блузата. Бяха изпрани и изглеждаха малко по-добре. Както очаквах, намерих също и различни оръжия, скрити из дома на Айана, и си взех още един нож. После набързо надрасках бележка и я дадох на Гидиън с указания да я предаде на Никълъс Адълтън.
– Той ли е адвокатът, който ще ви помогне? – попита Гидиън.
– Така смятам. – Замислих се. – Надявам се.
Слязохме долу и открихме наперена и дяволита на вид кобила, вързана пред кръчмата. Гидиън я потупа:
– Казва се Бет.
Не се сдържах и се засмях:
– Лизи и Бет. Не мога да избягам от миналото си.
– Какво?
– Нищо. Само занесете това писмо на господин Адълтън.
Гидиън се вгледа нервно в мен:
– Нали няма да направите нищо опасно? Трябва ли... да дойда ли с вас?
– Не, ще се справя – казах, надявайки се, че е вярно. – Само излизам на кратка езда.
Кратката ми езда, разбира се, всъщност бе двучасова, извън града, до човека на Уолтър, онзи, у когото беше картината ми. Падаше здрач и аз потеглих с ниско смъкната шапка, надявайки се, че няма веднага да стане очевидно, че съм жена. Денъм беше утвърдена колония и там със сигурност не цареше беззаконие, но притежаваше известен тъмен елемент точно като всяко друго място. А докато светът не се променеше драстично, жена, излизаща да язди сама в нощта, беше изложена на риск.
Но докато излизах извън границите на града и потеглях надолу по притъмнелия път, не можех да позволя на евентуалните страхове да ме забавят. Страхът беше само поредният враг, а точно сега имах прекалено много други врагове, заради които да се тревожа. Спасението на Седрик беше близко, нямаше да бъда победена.