Мира ми беше върнала листа с имената и адресите на Уолтър и сега го носех. Имах у себе си и написано от него писмо, което упълномощаваше агента му да предаде картината. Имах два часа път на юг, после обратно до града, а после още два часа на север до купувача. Щях да отсъствам цяла нощ и беше твърде вероятно да не успея да се върна за началото на процеса утре. Постоянно пришпорвах Бет да побърза, знаейки, че рискувам да я изтощя.
За свое удивление не срещнах почти никого по пътя. Онези, покрай които все пак минах, не ми обърнаха внимание. Беше среднощ, когато влязох в Айдълуд, сънливо село, което показваше обещаващи признаци в крайна сметка да се превърне в процъфтяващ град. Човекът, при когото ме изпращаше Уолтър, беше ковачът на града и лесно намерих дома му. Вързах Бет близо до голямо каменно корито за вода, от което тя започна да пие с благодарност.
Ковачът беше изненадан да ме види – и още по-изненадан, че съм жена. Прочете писмото и ми го върна, свивайки рамене:
– Предполагам, че сега Уолтър работи с всякакви хора. Елате с мен.
Отведе ме до заключена барака отзад: когато отвори, се показаха най-вече множество безполезни вещи. Разтревожих се в какво ли състояние щеше да е картината ми. Той премести няколко неща настрана и накрая измъкна обвит в брезент, правоъгълен предмет. Разопаковах го и го огледах на светлината от фенера си. Беше моята картина в съвсем същото състояние, в което я бях видяла за последно в избата на Уистерия Холоу.
– Доволна ли сте? – попита той.
– Много. Благодаря ви.
Отново увих картината и той ми помогна да я привържа отзад към седлото на Бет. Не беше идеално за пренасяне, но изпитвах увереност, че платното няма да се скъса. Малко тръскане нямаше да му навреди особено.
С Бет потеглихме обратно по черния път към Кейп Триумф. Луната в първа четвърт не ми помагаше особено да се ориентирам и се радвах, че това беше отъпкан и често използван път. Когато стигнах до покрайнините на града, в крайна сметка го заобиколих. Да отделя допълнително време, ми се струваше по-добър избор, отколкото да ме разпознаят.
Пътят на север беше по-тесен, отколкото онзи на юг, заобиколен от гъсти гори, заради което пътят беше още по-тъмен. Знаех, че е добре да се движа бавно, в случай че се натъкна на незабелязани препятствия, но започвах да се безпокоя заради отминаващото време. Сигурно вече беше след полунощ, а все още ми предстоеше много път – да не говорим за подписването на документите в Кейп Триумф. Имаше само още няколко свидетели в процеса. Не знаех след колко време трибуналът ще вземе решение. Възможно беше документите да преобърнат присъдата. Знаех обаче, че понякога, особено за еретиците, наказанието се изпълняваше веднага. Не можех да губя време.
Пришпорих горката уморена Бет в силен галоп. При всичките ми хвалби, че съм страхотна ездачка, това, което правех, бе невероятно безразсъдно. Получих потвърждение само няколко минути по-късно, когато Бет внезапно се препъна и едва не хвърли мен и картината от гърба си. Успя да се задържи точно навреме, но бързо спря, отказвайки да продължи нататък. Слязох от нея и се опитах да видя в какво препятствие се бе спънала. Както се оказа, беше изгубила една подкова.
– По дяволите – изплаках в нощта. Отвърна ми една кукумявка. По-нататъшният оглед показа, че Бет, изглежда, не беше наранила крака или копитото си, но нямаше начин да продължа да я яздя с предишната бързина. А и съдейки по изтощения ѝ вид, вероятно и бездруго нямаше да ми позволи да го правя още дълго.
Яхнах я отново. Дори при най-лекия тръс всеки учител по езда, когото бях имала някога, би ме упрекнал за това. Имаше риск от допълнително нараняване. Надявах се, че това нямаше да се случи – точно както се надявах, че купувачът на картината ще ми продаде кон.
Но Бет отказа да помръдне. Накрая бях принудена да тръгна пеш, водейки я зад себе си. Всяка стъпка надолу по пътя беше мъчителна – не заради физическото усилие, а заради мисленото. Бях уморена и обзета от безсилен гняв. Луната се придвижваше все по-надалече и надалече из небето и всичко, за което можех да мисля, беше как всяко забавяне излагаше Седрик на риск. Бяха минали поне два часа, когато чух силен тропот на копита зад себе си. Мигновено застанах нащрек, защото не знаех дали това ще е помощ или пречка. При бързината, с която се задаваха ездачите, нямаше да има как да се отклоня в гората, затова просто се отместих встрани и зачаках онова, което предстоеше. Сложих ръка върху ножа си.
Приближиха се петима мъже на коне и забавиха, когато стигнаха до мен. Единият държеше фенер. Всички имаха загрубели от вятъра и слънцето лица и износено облекло, което намекваше за труден живот. Не разпознах никого от тях. Но те ме познаха.