– Да – каза най-накрая. – Да вървим.
Джаспър влезе пред него, седна до Тамзин и зае по-голямата част от мястото от тази страна. Сирминиканското момиче покорно се примъкна до нашия край, оставяйки допълнително място. Долавяйки намека, аз също се преместих. След леко колебание Седрик седна до мен. Въпреки всичко пространството още беше тясно и ръцете и краката ни се докосваха. Баба ми щеше да бъде скандализирана. Той почти не помръдваше и почувствах, че тялото му беше така вдървено, както и моето: и двамата бяхме напрегнати, докато се опитвахме да приемем тази нова ситуация.
По-голямата част от последвалия разговор се водеше от Джаспър и Тамзин. Научих, че сирминиканското момиче се казва Мира, но тя говореше толкова малко, колкото и ние със Седрик. Веднъж отбелязах колко е красив шалът ѝ и тя го придърпа по-плътно.
– Беше на майка ми – каза меко, в думите ѝ се долавяше сирминикански акцент. В гласа ѝ имаше тъга, която разбирах и която пробуди болка в гърдите ми – тя така и не си беше отишла напълно. Без да знам нищо друго за Мира, мигновено се почувствах свързана с нея и не я разпитвах повече.
Когато каретата спря окончателно след двайсетина минути, Джаспър доволно вдигна поглед:
– Най-сетне. Портите. Излезем ли веднъж от града, можем да потеглим наистина бързо. – Дочухме възбудени гласове от другата страна на вратичката на каретата и докато забавянето ставаше все по-дълго, изражението на Джаспър стана раздразнено. – Защо се бавят толкова? – Той отвори вратата и се надвеси навън, провиквайки се към кочияша.
Кочияшът забърза към вратичката с двама от пазачите на портите зад него:
– Съжалявам, господин Торн. Проверяват всички заминаващи. Търсят някакво момиче.
– Не просто някакво момиче – поправи го рязко един от стражите. – Млада благородница. Седемнайсетгодишна. Графиня.
Спрях да дишам.
– Кои са тези момичета? – запита настойчиво другият страж и надникна вътре.
Джаспър се отпусна:
– Със сигурност не са графини. С Бляскавия двор сме. Това са момичета с обикновен произход, пътуващи за Адория.
Стражът бе изпълнен с подозрения: огледа всяка от нас подред. Отново ми се прииска да се бях сетила да си променя прическата.
– Как изглежда това момиче? – попита Джаспър вежливо.
– Кафява коса и сини очи – каза един от стражите: погледът му се задържа върху мен за още частица от секундата. – На същата възраст като тези тук. Избягала по-рано тази вечер. Има награда.
Почти се възмутих, тъй като обичах да мисля, че косата ми е по-скоро златистокафява. Но това беше достатъчно обичайно описание, което можеше да се отнася за половината момичета в града. Колкото по-смътно, толкова по-добре.
– Е, имаме една сирминиканка, една перачка и една домашна прислужница – каза Джаспър. – Ако наградата е достатъчно голяма и искате да представите една от тях като графиня, моля, заповядайте, обаче ви уверявам, че видяхме откъде идват. Това едва ли може да се нарекат луксозни условия... макар че, Седрик, ти не беше ли в къщата на някаква аристократка днес? Не взе ли оттам Аделейд? Да си чул нещо?
Погледът на първия страж се прикова върху Седрик:
– Сър? Къде бяхте?
Седрик се беше взирал напред през цялото това време, навярно надявайки се, че ако не ги гледа в очите, това ще го направи невидим.
– Сър? – настоя стражът.
Светът сякаш се задвижи на забавен кадър и няколко мига чувах само силното блъскане на собственото си сърце. Отново се сетих за онази пропаст, само че сега губех опора. Щеше да е нужна само една дума от Седрик, една дума, за да ме завлекат обратно при баба ми и Лайънъл. Не се съмнявах, че Седрик беше достатъчно находчив да извърти ситуацията, за да се изкара невинен. А доколкото ми беше известно, Седрик може би си мислеше, че сега да прибере една награда, беше по-лесно, отколкото да спечели комисионна в Адория.
Седрик си пое дълбоко дъх и сякаш нахлузвайки маска, се превърна в наперения младеж отпреди:
– Видях се с лорд Джон Брансън – каза той. Кимна към мен: – Обаче тя поправяше дрехите на някаква изтънчена дама в къщата му, когато я взех. Това брои ли се?
– Това едва ли е нещо, с което можете да се шегувате – процеди стражът. Забелязах обаче, че вече губеше интерес към нас, готов да си продължи по пътя. Вероятно имаше много пътници, които се опитваха да потеглят преди вечерния час, и не искаха да бъдат забавяни от някаква съмнителна карета. Една избягала аристократка щеше да се спотайва, а не да седи заедно с почтени и уважавани бизнесмени.