Обхванах с поглед всичко, докато се колебаех какво да правя. След като в шайката цареше смут, лесно можех да се включа с ножа си и да се справя добре. Но докато гледах Том и Авиел да размахват ожесточено сабите си, реших, че не искам да рискувам с този непознат елемент. Беше време да бягам.
Покатерих се обратно върху Бет. Заради цялата суматоха тя беше много по-склонна да ме носи. Потеглихме в умерен тръс – не толкова бързо, колкото бих искала, но достатъчно, за да се измъкна. Планът ми беше да оставя известно разстояние между себе си и схватката, после да сляза и да рискувам да навляза в гората. Това би означавало да зарежа Бет и картината, но сега беше моментът за трудни избори.
Не стигнах и наполовина толкова далече, колкото се бях надявала. Всъщност едва бях тръгнала, когато Том и Авиел ме настигнаха и препречиха пътя напред. Спрях Бет и се вгледах в тези нови заплахи. Опитах се да не се поддавам на мистичността на страховитата им репутация, но беше трудно да не го направя.
– Вече не е нужно да се безпокоите за онези мъже – каза Том почти весело.
– Мъртви ли са? – попитах.
– Може би – каза Авиел. – Или са избягали. – Стори ми се, че долових в гласа ѝ белсиански акцент. Том определено звучеше като човек от колониите.
– Е, няма значение. Нямаше да отида с тях и няма да тръгна и с вас. – Дързостта се появи автоматично, макар че нямаше да мога да направя много срещу тях. Щях да се върна към плана си да намеря бъдещо спасение.
– Ние не искаме да ви отвеждаме – отвърна Том. – Където и да отивате, ще ви помогнем да стигнете благополучно дотам. Ние сме придружителите ви за нощта.
Не виждах израженията им в тъмнината, но той звучеше искрено.
– Защо? Какво искате?
– Нищо, за което да е нужно да се тревожите. Ние служим само на собствените си интереси. Всичко, което е нужно да знаете, е, че с нас сте в безопасност.
Нямах им доверие. Как бих могла? Нищо от това не звучеше смислено, но пък според всички разкази беше трудно да се отгатнат мотивите на тези двамата.
Когато не казах нищо, Том добави:
– Кобилата ви окуцяла ли е?
– Още не – признах. – Но едната ѝ подкова падна.
– Тогава ще трябва да ви качим на нашите.
Видях го да хвърля поглед към Авиел. Между тях премина нещо – нещо малко напрегнато, и миг по-късно тя слезе от коня.
– Моят няма да се затрудни да носи двама души – каза той. – Можете да яздите нейния.
Оглеждайки едрия боен кон на Том, предположих, че животното би могло да носи и десетима души. По-дребната кобила ми се беше сторила оживена и енергична до фенера и се почувствах окуражена от идеята да имам собствен кон. Това увеличаваше шансовете ми да се измъкна.
– Добре – казах, приближавайки се до нея. – Отиваме в Крофърд.
Авиел тръгна към едрия кон, поколебавайки се само за миг, преди ловко да се покатери върху него заедно с Том. Завързах Бет за едно дърво.
– Съжалявам, момиче. – Потупах я по врата, чувствайки се виновна, че зарязвам този подарък. – Да се надяваме, че ще успеем да те върнем на Гидиън. Или може би някой нов собственик ще ти сложи подкова.
Привързах картината към гърба на новия си кон, а после потеглихме с главозамайваща бързина. Скоростта бе ободряваща след бавната походка на Бет и си позволих да се надявам, че в крайна сметка това можеше и да се получи. Но не бях още дори на половината път до Крофърд и времето още беше срещу мен.
Когато най-накрая стигнахме покрайнините на Крофърд, Том и Авиел забавиха ход.
– Носите ли адреса? – попита той.
– Да.
– Тогава вероятно е най-добре да чакаме тук. Да видят всички ни посред нощ, може да е... обезпокояващо за някои хора.
Можех да повярвам в това. Крофърд беше по-голям от последното село и ми отне известно усилие да открия правилното място. Когато успях, ми стана ясно как този купувач можеше да си позволи картината ми. Къщата му беше вероятно най-голямата в града, красиво имение на отсрещната страна на централния площад. Отвън висяха фенери, но прозорците бяха тъмни. Поех си дълбоко дъх, взех картината и почуках на вратата.
Нужни бяха още две почуквания, преди някой да ми отвори – сънен слуга, който ме изгледа накриво.
– Трябва да се видя с господин Дейвънпорт.
– Мадам – каза слугата с тон, който намекваше, че тази титла е твърде великодушно използвана, – среднощ е.