– Нямаше друг начин. – Вдигнах увитата картина. – Имам нещо, към чието купуване той проявява голям интерес. Една картина. Мисля, че ще се разстрои, ако научи, че сте ме отпратили и съм я продала на някой друг.
Промяната в изражението на слугата ми подсказа, че е запознат с преговорите за картината. Въведе ме във фоайето и ме предупреди да не пипам нищо, докато го няма. Минути по-късно влезе сивокос джентълмен по домашен халат. Очите му се разшириха при вида ми:
– Вие... носите картината на Тодорос?
– Ако все още я искате – казах. – В Кейп Триумф има една дама от Мирикози, която проявява голям интерес. – Разопаковах я и той припряно пристъпи напред, навеждайки се близо към платното.
– Великолепно. Видях я преди три седмици и не можех да си я избия от ума. Видях на континента една от другите му творби от тази серия. И тогава също бях поразен. – Той внимателно докосна платното. – Виждате ли как я осветява слънцето? Тодорос умее да си служи със светлината.
За миг изпитах вина. Този човек беше истински познавач и почитател на изкуството, а аз го мамех. Но толкова нередно ли беше, щом можех да му даря радост и да спася един живот?
Приключихме сделката и излязох от къщата му с тежка кесия злато. Докато вървях обратно към пътя, ми хрумна, че Том и Авиел можеше някак да узнаят какво правя, и да планират да ми отмъкнат парите. Те се материализираха от сенките, преди да успея да обмисля други евентуални начини за действие.
– Свършихте ли? – попита Том, без да прави заплашителни движения. – Тогава да ви отведем обратно. Зазорява се. – Авиел не каза нищо. На светлината от фенерите, висящи в града, косата ѝ проблясваше в златно.
Обратното ни пътуване беше забързано и трескаво, докато се опитвахме да изпреварим изгрева на слънцето. Движехме се толкова бързо, че не виждах Бет, но все пак забелязах мястото, където беше възникнала схватката. Фенерът още гореше на пътя, а наблизо лежаха проснати по очи двама мъже. Не бях сигурна мъртви ли са, или в безсъзнание, и никой не спря, за да разбере.
Скоростта ни беше добра – но не чак толкова добра. Слънцето вече докосваше източния хоризонт, когато стигнахме покрайнините на Кейп Триумф, и тук Том и Авиел ме оставиха.
– Ние изчезваме заедно със зората – каза той с усмивка. – Но се надявам, че вече можете да се справите.
Слязох от кобилата. Краката ми бяха толкова схванати от всичкото това яздене, че насмалко не паднах.
– Благодаря ви за помощта. Нямаше да мога да направя това без вас. – Хвърлих поглед към Авиел. – Без двама ви.
– Удоволствието е наше – каза той. Тя просто кимна в знак на благодарност, докато се качваше на коня си. Той ми се поклони набързо от седлото. – Que Ariniel te garde3, лейди Уитмор.
(3 Ариниел да те закриля. – Б. пр.)
Не можах да сдържа усмивката си както заради това, че чувам пират да изрича старо пожелание на съвършен лорандийски, така и заради факта, че призовават върху мен закрилата на Ариниел. В криптата на родителите си бях пренебрегнала бляскавия ангел, който помагаше за безопасните пътувания, но помощта ѝ със сигурност щеше да ми дойде добре сега. Помахах на пиратите и конете им скоро се изгубиха от поглед с гръмък тропот на копита.
Влязох в Кейп Триумф сама. Не знаех точно кое време е, но фактът, че видях толкова много отворени магазини, не вещаеше нищо добро. Процесът щеше да започне скоро. Какво ли щеше да си помисли Седрик, когато не ме видеше сред зрителите? Че съм го изоставила. Не. Познаваше ме твърде добре. Щеше да се сети, че работя по въпроса за спасяването му. Просто се надявах да успея.
Отидох в дома на Никълъс Адълтън и го заварих точно когато излизаше. Измери ме с поглед от глава до пети:
– Закъснявам, а бях планирал да отида до съда – изглежда обаче, че вие се нуждаете от мен повече.
– Да не би Гидиън Стюарт да е говорил с вас?
– За неубедителния си план ли? Да. И наистина не мисля, че може да бъде изпълнен навреме... особено частта, в която жената, която си няма нищо, изведнъж се сдобива с петстотин златни долара.
Отметнах назад палтото си и му показах кесията с парите.
Той поклати глава и се засмя:
– С вас дори за миг не е скучно.
– Ще ни помогнете ли? Знам, че е твърде много да ви моля за това след всичко, което ви...
– Госпожице Бейли – прекъсна ме той. –Да вървим да намерим представителите на Уестхейвън.
Те бяха отседнали в един хан в града, един от по-хубавите. Общото помещение беше тихо и спретнато и двамата с Никълъс седнахме на една маса, докато съдържателят доведе представителите на Уестхейвън. Прозях се веднъж, после отново.