– Можете да вървите – каза другият страж. – Благодаря ви за отделеното време.
Седрик, все още любезен, се усмихна в отговор:
– Няма проблем. Дано я намерите.
Вратичката се затвори и каретата пое напред, най-сетне движейки се достатъчно бързо и равномерно сега, когато бяхме преодолели всички спирки и изходи на града. Изпуснах шумно дъха си: цялото напрежение се стопи и изчезна, когато се отпуснах на седалката. Осмелих се да хвърля кратък поглед към Седрик, но не можах да разчета изражението или намеренията му. Всичко, на което можех да се надявам, беше, че може би най-сетне щях да бъда свободна.
4.
Пътуването отне цяла нощ, аз постоянно се унасях в сън и се будех отново. Тялото ми искаше почивка, но умът ми беше твърде възбуден, изпълнен със страх, че ще чуя коне и гневни викове зад нас. Но нощта премина без особени събития: люшкането на каретата ме унесе и ме потопи по-скоро в спокойно замайване, отколкото в истински сън. Събудих се напълно, когато чух Джаспър да казва: „А, ето, пристигнахме“. Равномерният ход на каретата започна да се забавя и аз повдигнах глава, осъзнавайки със сепване и смущение, че съм я облягала на рамото на Седрик. Одеколонът му ухаеше на ветивер.1
(1 Съставка на множество парфюми, одеколони и други козметични материали за мъже, извличана от вид азиатско растение. – Б. пр.)
Реакциите на спътничките ми бяха смесени. Тамзин имаше любопитно и оживено изражение, готова да се впусне в това ново приключение и да сграбчи онова, което приемаше като своя съдба. Мира беше по-неспокойна, с изражението на човек, който е видял много и е достатъчно благоразумен да не се доверява на първоначалните външни впечатления.
Джаспър помогна на всяка от нас да излезе от каретата и докато чаках реда си, за миг изпитах паника при мисълта какво можеше да открия. Миналата нощ положих доста усилия в стремежа си към място, знанията ми за което се основаваха повече на собствените ми фантазии, отколкото на каквито и да е факти. Седрик успя да ме изкуши с възторжените си разкази пред Ада, но беше много вероятно скоро да се озова в ситуация, далеч по-ужасна от цял живот на ечемичена диета с Лайънъл. Може би ме очакваше порочен и опасен живот.
Джаспър ме хвана за ръката и за пръв път видях добре имението Блу Спринг. За мое незабавно облекчение отвън то не изглеждаше нито порочно, нито опасно. Блу Спринг Манър беше провинциален имот, разположен сред тресавищата, и в близост до него нямаше нито село, нито друга общност. Никой, който ме търсеше, нямаше да мине случайно наблизо. Имението не беше и наполовина толкова голямо, колкото някои от предишните владения на семейството ми, но все пак беше старо и впечатляващо. Утринното слънце изгря точно зад покрива и освети благоговейните изражения на Тамзин и Мира.
Жена на средна възраст, облечена изцяло в черно, ни посрещна на вратата.
– Е, ето ги и последните. Тревожех се, че няма да се появят.
– Имахме няколко забавяния – обясни Джаспър, хвърляйки поглед към Мира. – И някои изненади.
– Сигурна съм, че съвсем скоро ще свикнат. – Жената се обърна към нас със строго изражение: – Аз съм мистрес Мастърсън. Управлявам къщата и ще ръководя всекидневните ви дела. Освен това на мен се пада отговорността да ви науча на етикет, в което очаквам да се представите отлично. Останала ни е една стая, в която вие трите ще се сместите чудесно. Можете да си приберете нещата, а после да се присъедините към другите момичета за закуска. Току-що седнаха.
Мистрес Мастърсън попита двамата Торн дали също искат да закусят, но почти не чух отговора им. Бях твърде заета да смилам споменаването на мистрес Мастърсън, че трите ще делим една стая. Никога в живота си не бях делила стая с някого. Не – никога не бях делила покоите си с някого. Независимо къде отсядаше семейството ми, бях имала собствен апартамент. В най-лошия случай бе имало прислужница, която спеше пред вратата ми или в преддверието, за да отговори, ако я повикам.
Седрик ме погледна остро и се запитах дали удивлението не е проличало по лицето ми. Бързо се овладях и приех неутрално изражение, и последвах мистрес Мастърсън вътре. Тя ни поведе нагоре по вито стълбище, което, трябва да призная, беше елегантно. По стените на къщата се редяха ярки картини, някои – портрети на членове на семейство Торн, а други – окачени просто заради красотата си. Разпознах няколко от художниците и почти забавих ход, за да ги огледам по-подробно, преди да си спомня, че не трябва да изоставам.