– Ти каква си? – попита дръзко едно момиче. – Мирикози? Винизианка? Със сигурност не и... сирминиканка.
Ясно беше за кого говори и всички погледи се извъртяха към Мира. Тя се забави няколко мига, преди да вдигне очи. Режеше спретнато лимоновото си руло, но използваше погрешните вилица и нож. Никой друг не беше по-наясно, а аз със сигурност нямаше да го изтъкна.
– Родена съм в Града на Святата Светлина, да.
Санта Лус. Най-великолепният, най-стар град в Сирминика. Бях научила за него в уроците по история, които ми преподаваше гувернантката ми, как бил заселен от древни рувийци преди столетия. Философи и крале бяха живели и управлявали там и паметниците му бяха легендарни. Или поне бяха, докато революцията опустоши страната.
Едно момиче в отсрещния край на масата изгледа Мира с неприкрито презрение:
– Няма начин да успееш да се отървеш от този акцент за една година. – Огледа многозначително няколко от другите. – Сигурна съм, че в Новия свят имат нужда от слугини. Няма да ти се налага да говориш много, ако си заета да търкаш подове.
Това предизвика кискане от страна на някои момичета и смутени погледи от страна на други.
– Клара – предупреди я смутено едно момиче. Внимателно оставих вилицата и ножа си, кръстосвайки ги в съвършено „Х“, както правеше една дама, когато спреше да се храни. Фиксирайки с овладян поглед момичето – Клара, което седеше в края на масата, попитах:
– Кой те гримира днес?
Стресната от въпроса ми, тя се извърна от съседката си, на която се хилеше самодоволно, и ме огледа любопитно:
– Сама се гримирах.
Кимнах удовлетворено:
– Очевидно.
Клара се намръщи:
– Очевидно ли?
– Е, знаех, че няма как да е била мистрес Мастърсън.
Едно момиче до мен се обади колебливо:
– Не сме тук отдавна. Употребата на козметика не е част от учебното раз... разпис...
– Учебното разписание – казах, помагайки ѝ с непознатата дума. Хвърлих поглед обратно към Клара, преди да се заема отново с тарталетата си. – Очевидно не.
– Защо непрекъснато повтаряш това? – запита настойчиво тя.
Проточих напрежението, като изядох още едно парче, преди да отговоря:
– Защото мистрес Мастърсън никога не би те посъветвала да използваш козметика по този начин. Червените устни вече не са на мода в Осфро. Всички дами от високо потекло носят коралово и матово розово. И си нанесла ружа не където трябва – слага се по-високо, горе на скулите. – Така поне бях чувала. Аз самата със сигурност никога не бях използвала козметика. – Начинът, по който си го сложила сега, те прави да изглеждаш като болна от заушки. Добре си нанесла антимона, но всеки знае, че трябва да го размажеш, за да добиеш подходящия вид. В противен случай очите ти изглеждат малки и лъскави. И всичко – всичко, което си нанесла, е прекалено тъмно. Един светъл щрих върши голяма работа. Начинът, по който носиш грима сега, те прави да приличаш на... как да кажа... ами на жена със съмнителен морал.
По бузите на момичето избиха две петна руменина и накараха лошо нанесения ѝ руж да изглежда още по-зле:
– На каква?
– На проститутка. Това е друга дума за „развратница“, в случай че не си запозната с нея – обясних, служейки си с делови тон, какъвто използваше някогашната ми гувернантка, докато ми преподаваше рувианска граматика. – Това е жена, която продава тялото си за...
– Зная какво означава! – възкликна момичето и поруменя още повече.
– Но – добавих – ако това е някаква утеха, приличаш на такава от много висока класа. На някоя, която би работила в един от по-скъпите бордеи. Където момичетата танцуват и пеят. Не като онези, които работят долу край кейовете. Онези бедни създания изобщо не могат да се доберат до истинска козметика, така че трябва да се задоволяват с това, което могат да скалъпят. Бъди благодарна, че не си изпаднала толкова ниско. – Направих пауза. – О, и между другото, използваш погрешната вилица.