Момичето се втренчи в мен с отворена уста и аз се подготвих за рязък ответен удар. Щеше да е напълно заслужен, но тя безспорно си беше спечелила пренебрежението ми. Не познавах Мира добре, но нещо у нея намираше отглас в мен – смесица от тъга, прикрита от гордост. Клара имаше излъчването на човек, който често тормози другите. Познавах този тип момичета. Очевидно съществуваха както във висшите, така и в нисшите класи, така че не изпитвах угризения за постъпката си.
До момента, в който очите ѝ – и онези на всички други на масата – се вдигнаха към нещо зад мен. Студено чувство набъбна под лъжичката ми и бавно се обърнах, не особено изненадана да видя мистрес Мастърсън и двамата Торн, застанали на входа към трапезарията. Не бях сигурна колко бяха чули, но шокираните им изражения ми подсказаха, че бяха чули достатъчно.
Никой обаче не даде това да се разбере, когато Седрик и Джаспър седнаха при нас на масата. Всъщност никой не отбеляза кой знае какво, докато закуската продължаваше. Искаше ми се да се свия на мястото си, но си спомних, че една дама трябва винаги да седи изправена. Напрежението и преди беше плътно, но сега го усещах как притиска раменете ми. Съжалих, че съм довършила плодовия сладкиш, защото след това нямах нищо, с което да се занимавам или върху което да прикова поглед. Налях си още една чаша чай, разбърквайки я до безкрайност, докато бащата и синът Торн се надигнаха да си вървят и мистрес Мастърсън официално ни отпрати по стаите ни.
Бях една от първите, които излязоха забързано, надявайки се, че ако избягвам да се мяркам пред погледа на мистрес Мастърсън, тя в крайна сметка щеше да забрави за сцената, на която бе станала свидетел. Със сигурност си имаше по-сериозни тревоги. Другите момичета се насочиха към спираловидното стълбище, но точно когато се канех да тръгна натам, ярко цветно петно привлече погледа ми в отсрещния край на фоайето. Всички бяха заети да вървят по собствения си път и не ми обърнаха особено внимание, когато се отдалечих от стълбите. В далечния край на голямата зала беше входът към салона, а до него висеше прелестна картина.
Когато приближих, разпознах художника. Флоренсио. В Националната галерия в Осфро също имаше една негова картина и я бях разглеждала внимателно много пъти. Той беше сирминиканец, прочут с рисуването на пейзажи в родината си, и бях изненадана да открия една от творбите му в това провинциално имение. По-внимателният оглед ме наведе на мисълта, че това е някоя от по-ранните творби на художника. Определени техники не бяха чак толкова пречистени, както портретът в галерията. Пак беше прекрасна, но тези несъвършени детайли можеха да обяснят как картината в крайна сметка беше попаднала тук.
Възхищавах ѝ се още малко, опитвайки се да разгадая някои от похватите на художника, а после се обърнах да се върна при стълбището. За мое удивление видях Джаспър и Седрик, отправили се в моята посока надолу по коридора. Никой от двамата още не ме бе забелязал. Бяха твърде погълнати от разговора си. Бързо пристъпих зад един ъгъл и се свих в едно кътче отстрани до входа на гостната, което не се виждаше от главната зала.
– ... знаех си, че е твърде хубаво, за да е вярно – точно казваше Джаспър. – Имаше два шанса. Два шанса и пропиля и двата.
– Не мислиш ли, че си малко краен? – попита Седрик. Тонът му беше небрежен, дори лаконичен, но долових напрежението под него.
– Чу ли как говореше онова момиче? – възкликна Джаспър. – Отвратително.
– Всъщност не. Доста любезно изрече всичко. Без неприличен език. – Седрик се поколеба. – А граматиката и речникът ѝ са наистина отлични.
– Проблемът не е толкова в езика, колкото в поведението. Тя е дръзка и безочлива. Мъжете в Адория не искат опърничави жени за съпруги. Искат кротки, покорни млади жени.
– Не твърде кротки, ако смятат да оцелеят в Адория – каза Седрик. – А тя защитаваше Мира. Сметнах го за благородно. – Е, това отговаряше на един въпрос. В крайна сметка бяха чули целия разговор.
Джаспър въздъхна:
– О, да. Да защити сирминиканката – това оправдава всичко. Онази ще трябва да свикне да бъде унижавана. Клара няма да е единствената, която ще го прави.
– Не мисля, че Мира е от онези жени, които някога „ще свикнат“ да бъдат унижавани –каза Седрик. Помислих си за тъмното проблясване в очите ѝ и бях склонна да се съглася с него.
– Както и да е, ти пропиля и двете комисионни. Истински късмет ще е, ако изобщо вземеш нещо за тях в Адория – освен ако не успееш да накараш Аделейд да си затвори устата за достатъчно дълго, за да я омъжим. Достатъчно хубава е да впримчи някой глупак. Сирминиканката също – добави Джаспър почти неохотно. – Поне не ти липсва добро зрение, това ти го признавам. Виж, за останалите ти качества не съм толкова сигурен. Лоша идея беше да ти позволя да подбираш момичета тази година. Трябваше да си останеш тук и да си гледаш уроците. Може би след някоя и друга година щеше да се научиш на малко разум.