– Много мило от твоя страна – каза мистрес Мастърсън. – И такова освежаващо държание. Повечето момичета идват тук толкова... безмилостни и безскрупулни. Мира, нещо не е наред ли?
Мира беше притиснала ръка към устата си, опитвайки се да прикрие смеха си:
– Не, мадам. Просто кашлица.
Мистрес Мастърсън ѝ отправи предпазлив поглед, а после направи знак на всички ни да я последваме в стаята за музика. Тамзин и Мира тръгнаха редом с мен, от двете ми страни.
– Това беше прекалено – каза Тамзин. Но тя също се усмихваше – и този път нямаше показност или предпазливост.
Усмихнах се в отговор:
– Най-добрият. Шанс.
И така започна животът ми на обикновено момиче: дните летяха по-бързо, отколкото очаквах.
Не беше нужно Седрик да се тревожи, че косата ми ще ме издаде. Никога в живота си не я бях фризирала сама и след първото ѝ измиване в Блу Спринг бе невъзможно някога да повторя прическата, с която бях пристигнала в онзи първи ден. Никой не изискваше всекидневно такива подробности и от нас се очакваше главно да прибираме спретнато косата си в кокове или плитки. И в това не ме биваше особено. Разрошената коса се превърна в част от всекидневния ми живот.
А Седрик беше прав за другите неща. Макар че ни обучаваха да се впишем в по-висшите класи, което освобождаваше момичетата от много от тежките задължения, с които бяха израсли, все пак имаше много приемани за даденост умения, с които не можех да се справя. Правех каквото ме бе посъветвал той: наблюдавах внимателно другите момичета и им подражавах възможно най-добре. Бележех променлив успех.
– Не го смесвай! – възкликна Тамзин. Стрелна се през кухнята и рязко издърпа лъжицата от ръката ми.
Бяхме в Блу Спринг вече от месец и си бяхме създали устойчива рутина от учебни занятия и други дейности. Посочих към отворената готварска книга на плота:
– Тук пише да разбием маслото в брашното.
– Това не е същото като смесването. Това нещо ще стане плътно като животински череп.
Свих неразбиращо рамене и тя ме избута настрани, за да се заеме сама. Кулинарните умения не бяха нещо, което бях очаквала да усвоя тук. Надеждата беше, че в Адория повечето от нас ще имат слуги или поне домашна готвачка, която да приготвя храната. Въпреки това обаче от господарката на голямо домакинство се очакваше да надзирава какво се готви, а това означаваше да ни обучат в приготвянето на по-изтънчена храна. Ястията, които приготвяхме тук, далеч надминаваха онова, с което се бяха хранили повечето момичета, но все пак много от основните принципи бяха познати на съквартирантките ми. Колкото до мен? Аз никога не бях готвила нищо, нито ми се беше налагало да наглеждам приготвянето на нещо. Имах слуги, които да надзирават другите ми слуги.
Гледах как Тамзин сръчно наряза маслото на кубчета и го сложи в брашното.
– Дай аз да опитам – предложих.
– Не, само ще объркаш всичко. Всички още помним какво стана, когато „обели“ аспержите.
– Виж, „избелени“ и „обелени“ звучат много подобно – процедих през зъби.
Тамзин поклати глава:
– Просто не искам да проваля първия ни тест по готварство особено след като групата на Клара получи такива добри оценки вчера. Върви да премериш стафидите. Мира, може ли вместо това да затоплиш сметаната?
Мира плъзна купата със стафиди към мен и си разменихме развеселени погледи. Със съквартирантките ми също бяхме възприели удобни роли, да не говорим, че помежду ни имаше растяща близост. Въпреки първоначалните изявления на Тамзин в крайна сметка започнаха да гледат на мен като на неофициален лидер – макар че все още обикновено я оставяхме да диктува действията ни. Беше по-лесно, отколкото да тръгнем срещу нея. Всички искахме да успеем тук, но нейната неприкрита амбиция и изострено внимание заставяха Мира и мен да работим с темпо, което иначе би ни убягнало. Беше полезно да я имам на своя страна, но бдителният ѝ критичен поглед понякога ме изнервяше. Рядко ѝ убягваше нещо.
– Как изобщо си оцеляла в дома на господарката си? – попита тя, оглеждайки със задоволство маслото и брашното си. Не за пръв път ми задаваха този въпрос. Подозирах, че заедно с положението си на неофициален лидер им служех и за редовно забавление благодарение както на остроумието, така и на неуспехите си.
Свих рамене:
– Никога не се налагаше да готвя. Имаше други, които да вършат тази работа. – Това не беше лъжа. На Ада може и да ѝ се беше налагало да готви, докато е растяла в дома на майка си, но никога в моя. – Шиех и кърпех. Обличах господарката си. Правех ѝ прическата.