Погледнах надолу и печално забелязах, че е права. Тези рокли може и да не бяха копринените и кадифени дрехи, които някога бях носила, но Бляскавият двор беше вложил в тях доста пари. Бяха ни набили в главите, че трябва да се отнасяме внимателно с тях. Можеше да платя за това, че бях поставила Клара в неудобно положение, по-висока цена, отколкото бях очаквала.
– Е – каза госпожица Хейуърт, като се наведе към мен, – за щастие, изглежда, че би трябвало да е доста лесно да се поправи. Можеш да си тръгнеш по-рано, за да се погрижиш за това.
Объркано вдигнах поглед към нея:
– Да се погрижа за това ли?
– Да, да. Бързо ще го закърпиш. Върви сега и вероятно няма да закъснееш за урока на господин Брикър.
Не помръднах веднага, а оставих значението на думите ѝ да попие в съзнанието ми:
– Бързо закърпване – повторих.
Раздразнение изпълни чертите ѝ:
– Да, сега тръгвай!
Пришпорена от нареждането ѝ, излязох припряно от класната стая, изпитвайки съвсем малко задоволство от възмущението на Клара. Когато останах сама в голямата зала, огледах скъсаното място на полата си и почувствах как ме обзема отчаяние. За който и да е друг това вероятно беше лесно за закърпване – освен ако никога не си кърпила нищо. От време на време се бях занимавала с изящна, много фина бродерия и ако тя беше поискала от мен да избродирам цветя върху роклята, можеше и да се справя. Нямах представа как да поправя подобно нещо, но прилежно взех назаем един от комплектите за шиене в имението и отидох в стаята си.
Там открих една домашна прислужница да чисти. Отдръпнах се, тъй като не исках да види неумението ми, и вместо това избрах да работя в стаята за музика. Там нямаше никого: преподавателят по музика щеше да отсъства два дни. Развързах връзките на роклята си и се настаних на една малка софа. Измъкнах се с усилие от обемистата дреха и разстлах плата на коленете си. Беше лека вълна с цвят на роза, подходяща за времето на нашата късна пролет. Беше по-плътна от фините копринени платове, които бях бродирала, затова напосоки избрах по-голяма игла и се залових за работа.
Прислужничките ми винаги ми бяха вдявали иглите за бродиране, така че дори само това ми отне доста време. А в мига, щом започнах да шия, разбрах, че е безнадеждно. Не знаех как да закърпя скъсаното, без да личат шевовете. Бодовете ми бяха неравни и с различно големи разстояния между тях, които оставяха видими гънки в плата. Спрях и се втренчих мрачно в роклята. Обичайното ми оправдание, че съм била камериерка на дама, нямаше да ме измъкне от тази ситуация. Може би щях да успея да скалъпя някаква история как катастрофалните ми шивашки умения са ми докарали изгонване.
Звукът от отварянето на вратата на стаята за музика прекъсна размишленията ми. Уплаших се, че някой беше дошъл да провери какво правя, но за мое удивление този, който влезе, беше Седрик. Спомняйки си, че съм по долна риза, бързо възкликнах:
– Излез!
Стреснат, той отскочи назад и насмалко да ме послуша. После любопитството му сигурно взе връх:
– Чакай. Аделейд? Какво правиш? Нима си... нима си...
– Полугола? – Заметнах се с роклята. – Да. Да, полугола съм.
Той затвори вратата: изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото скандализиран.
– Всъщност канех се да попитам... шиеш ли? Тоест с игла и така нататък?
Въздъхнах: раздразнението взе връх над смущението ми. Запитах се какво ли изобщо правеше тук. Откакто пристигнах, се беше отбивал в имението само веднъж:
– Моля те, може ли да си вървиш, преди тази ситуация да се влоши още повече?
Той се приближи, осмелявайки се да хвърли колеблив поглед към роклята, която притисках към себе си. Скъсаната част от полата висеше близо до коляното ми и той коленичи, за да я види по-добре.
– Наистина шиеш. Или, ами, нещо подобно.
Сухият коментар ми беше достатъчен, за да пренебрегна факта, че беше толкова близо до крака ми. Дръпнах скъсаната пола от него:
– Сякаш ти би могъл да се справиш по-добре.
Той се изправи и седна на кушетката до мен.
– Всъщност бих могъл. Дай да видя.
Поколебах се, смутена, че ще се откажа от прикритието си или че ще разкрия неумението си, а после най-сетне му подадох роклята. Долната риза, която носех под нея, беше наситено синя, но все пак по-тънка, отколкото допускаше благоприличието. Скръстих ръце върху гърдите си, като се постарах да се отдръпна възможно най-много и в същото време все пак да мога да хвърлям погледи и да го наблюдавам.