– Това е губерка – каза той, разваляйки бодовете ми. – Имаш късмет, че не си пробила дупки в плата. – Замести иглата с по-малка и я вдяна за миниатюрна частица от времето, което ми беше трябвало на мен. После прегъна скъсания плат и започна да шие със спретнати, равни бодове.
– Къде си се научил да правиш това? – попитах неохотно.
– В университета няма предани камериерки. Трябва да се научим сами да си кърпим дрехите.
– Защо не си там днес?
Той се поколеба и вдигна очи, внимателно задържайки погледа си насочен някъде над врата ми:
– Нямаме занятия. Татко ме изпрати да докладвам за положението тук и в Дънфорд Манър.
– Е, сигурна съм, че ще имаш да кажеш много за моя напредък.
В отговор той се усмихна, докато се връщаше към работата си. Днес косата му беше небрежно разпусната и обрамчваше лицето му в меки, кестеняви вълни.
– Страх ме е да попитам как се случи това.
– Отново защитавах честта на Мира – докато говорех, сепнато осъзнах какво беше обвинението и ролята му в него. Наложи се да отместя очи за миг, преди да се обърна отново към Седрик: – Клара се държеше по типичния си подъл начин.
Това предизвика нова пауза и той намръщено вдигна поглед:
– Още ли я тормозят?
– По-малко отпреди, но все още продължава. Тя обаче се справя добре.
– Сигурен съм в това – каза той. – Тя има силен дух. Не може лесно да бъде пречупена.
Странно чувство се настани под лъжичката ми, докато той се връщаше към работата си. Нямаше как да не доловя в гласа му уважение. Дори топлота. Стомахът ми се сви още повече, когато добави:
– Надявам се, че ще продължиш да ѝ помагаш. Ще се тревожа много по-малко, ако знам, че има силна защитничка. Само глупак би те ядосал – аз със сигурност не бих.
Не можах да възприема комплимента. Беше ме обзела ужасна мисъл.
Дали Клара беше права?
Дали Мира беше попаднала тук, като беше преспала със Седрик?
Определено се отнасяше към нея с нещо повече от безразличието, което човек би изпитвал към обикновена придобивка. Възхищаваше ѝ се и беше загрижен за нея. А Клара беше права, че е рискувал, като я е довел тук. Не исках да вярвам такива неща за сдържаната, издръжлива Мира, в чиито постъпки имаше толкова гордост и сила.
И определено не исках да го вярвам за Седрик.
Докато оглеждах сега профила му, изящните скули и леко извитите устни, почувствах как смущението се разпростира от стомаха ми и стяга гърдите ми. Внезапно, мислено си представих тези устни върху устните на приятелката ми, тези умели ръце, пробягващи през буйната ѝ коса. Преглътнах и се опитах да прогоня необяснимия смут, който изпитах.
Той отново вдигна очи: изражението му се смекчи, докато попиваше с поглед лицето ми.
– Хей, всичко ще се оправи. Почти приключихме. Никой няма да разбере.
Емоциите сигурно са били изписани на лицето ми, а той ме беше разбрал погрешно. Сведох поглед, сковано промърморих някаква благодарност вместо обичайните хапливи забележки, които така често си разменяхме.
– Готово – каза той няколко минути по-късно, като вдигна роклята. – Почти като нова.
Когато я погледнах, видях, че е прав. Бодовете почти не се виждаха, освен ако човек не е точно до скъсаното място. Надявах се, че ще е достатъчно, за да убегне от вниманието на мистрес Мастърсън. Взех роклята и се извърнах от него, докато я нахлузвах през главата си. Изненадах се, че след толкова кратко време вече беше поела уханието на одеколона с ветивер, който Седрик си слагаше.
Трябваха ми няколко минути да наглася отново ансамбъла, да закопчая всичките миниатюрни перлени копчета и да пригладя фустата, за да лежи плътно. После, разбира се, последва досадният процес по нагласяването на контрастиращата с роклята долна риза, за да се подава навън както трябва. Когато най-накрая се обърнах, Седрик ме наблюдаваше развеселено.
– Да не би да ме гледаше как се обличам? – възкликнах.
– Не се тревожи, нищичко не видях – каза той. – Освен колко много си напреднала в умението да се обличаш сама. Предполагам, че подготовката в тази школа по обноски наистина си казва думата.
– Някой би трябвало да изпрати теб в школа по обноски – отвърнах рязко, когато се отправихме към вратата. – Нямаш чувство за благоприличие.
– Казва момичето, което ме пусна да вляза.
– Казах ти да си вървиш! Ти беше този, който не ми обърна внимание и влезе направо въпреки вида, в който бях.
Онази непринудена, уверена усмивка се върна:
– Не се тревожи, лесно се забравя.
– Е – казах раздразнено, – не би трябвало да е толкова лесно за забравяне.