– По-доволна ли ще си, ако кажа, че в края на краищата ще го забравя, но не и без известни усилия и терзания?
– Да.
– Дадено.
Разделихме се и аз се запътих към салона, където господин Брикър ни преподаваше уроци както за миналото, така и за настоящите събития. Вратата беше открехната и се позабавих отвън, изпълнена с неохота да вляза. Не исках закъснението ми да бъде оповестено пред всички. Освен това наистина не ми се искаше да слушам лекцията му. Обясняваше аланзанската ерес и все по-голямото безпокойство, което тя причиняваше на осфридианската църква. Всички благочестиви, имащи страх пред Урос, хора знаеха, че шестте славни ангела бяха служили на бога от началото на сътворението и че шест блудни ангела бяха паднали и се бяха превърнали в демони. Аланзанците почитаха и дванайсетте ангела – както тъмните, така и светлите, поставяйки ги почти на същото ниво като великия бог в кръвожадни, низки ритуали.
Знаех голяма част от това, тъй като то беше гореща тема в салоните на аристократите – тема, която биваше обсъждана с удивление, а после пренебрежително отхвърляна като нещо, което „другите хора“ правеха. Понечих да бутна вратата и да я отворя, но спрях, когато зърнах Мира, жадно заслушана, с очи, приковани върху господин Брикър. В Сирминика имаше доста голяма аланзанска фракция.
Вместо обаче да се замислям дали ги бе срещала, открих, че се възхищавам на прекрасния ѝ профил. Беше невъзможно да не се възхитя. Сдържаното ѝ, безстрашно поведение я правеше загадъчна и съблазнителна по начин, с който малко жени можеха да се мерят. Със сигурност не и аз. Дали онези пленителни очи криеха мрачна тайна? Дали е била метреса на Седрик?
Онова противно чувство започна да се надига отново в мен и аз го прогоних, докато отварях вратата и влизах вътре. Седнах на мястото си, надявайки се, че уханието на ветивер скоро ще изветрее от роклята ми.
6.
В месеците, които последваха, не виждах често Седрик. След като имах толкова много други неща, които да ме държат заета, беше лесно да го изтикам някъде в дъното на ума си. Съхранявах там други неща – например спомените за родителите си и мисълта колко ли разтревожена трябваше да е баба ми – и умишлено се стараех да навестявам това мислено хранилище възможно най-малко. Само понякога късно нощем, когато лежах будна и неспокойна в леглото, си позволявах да надникна в онези тъмни ъгълчета на ума си.
Престоят ми в Бляскавия двор скоро се превърна в най-щастливото време от живота ми до настоящия момент с изключение на времето, когато родителите ми бяха още живи. Въпреки строго организираното разписание, безкрайните наставления и занятия изпитвах чувство за свобода, каквото не бях познавала никога. Движех се из имението с усещане за лекота в гърдите, опиянена от чувството, че можех да правя всичко и светът беше на мое разположение. Със сигурност ме следяха внимателно, но съвсем не така изкъсо, както в Осфро.
Това не означаваше, че все още не се сблъсквах с известни предизвикателства.
– Хей, готова ли си да... Какво си направила?
Вдигнах поглед, когато Тамзин и Мира влязоха в кухнята. Макар че вече бяхме прекарали почти осем месеца в усвояване на обноските на дамите от висшите класи, мистрес Мастърсън искаше от нас – или от някои от нас – да помним скромния си произход. Това означаваше изпълняване от време на време на домакински задължения като например съдовете, които в момента миех.
Те се приближиха забързано до мен и надникнаха към бакърения чайник, който се опитвах да измия.
– Това белина ли е? Наистина е белина! Мога да усетя миризмата ѝ – без да чака отговор, Тамзин грабна чайника и изсипа съдържанието му в голямо ведро с помия. – Какво си мислеше?
– Нещо беше загоряло в него и стъргането не вършеше работа. Видях те, че онзи ден използваше белина, за да махнеш онова петно от роклята си, затова си помислих...
– Спри – каза Тамзин. – Не искам да чувам нищо повече. Не мога да слушам повече.
Мира взе парцал и изтърка вътрешността на чайника.
– Петното излезе, а белината не е престояла вътре достатъчно дълго, за да го повреди.
Изпитах тържествуващо чувство:
– Значи все пак подейства.
– Накисването във вода, последвано от изстъргване с лимон, щеше да свърши същата работа с много по-малък риск. – Тамзин хвана едната ми ръка и я вдигна. Едната ѝ страна беше зачервена от белината. – По дяволите. Отивай да ги изплакнеш. Имаш най-хубавите ръце от всички ни. Не проваляй това.