По ръцете на самата Тамзин личеше, че от детинство е търкала пране, и това безкрайно я дразнеше. Постоянно нанасяше овлажняващи кремове в опит да поправи – или поне да намали до минимум – пораженията.
Мира взе престилката ми и я закачи, докато Тамзин ме огледа набързо:
– Няма други поражения. Роклята е непокътната и смея да кажа, че това е най-хубавият кок, който съм те виждала да правиш. Помогна ли ти някой?
Опипах косата си, оскърбена от мнителния ѝ тон.
– Делим една стая. Мислиш ли, че някой се е промъкнал тайно и ми е помогнал?
– Не бях аз – каза Мира, забелязвайки как погледът на Тамзин падна върху нея. – Аделейд напредна много. Онзи ден я видях да сгъва одеяло и по него почти нямаше гънки.
Бутнах вратата на кухнята, а другите две ме последваха.
– О, спрете и двете. Днес е свободният ни ден. Нямаше да има значение, ако бях с разчорлена коса.
Тамзин присви замислено очи:
– Не, нещо става. Иначе мистрес Мастърсън нямаше да ни нареди да отидем в балната зала. Това обикновено е денят, в който поръчва да я почистят.
Заради мудността ми с миенето на съдовете бяхме пристигнали последни, но още не бяхме закъснели. Дори и да бяхме, не мислех, че мистрес Мастърсън щеше да забележи. Беше заета да нарежда на един от домашните слуги да подреди големи маси в далечния край на помещението. В средата на самата бална зала ни посрещна удивителната гледка на разстлани върху пода одеяла и останалите момичета от имението, насядали върху тях.
– Какво става? – попитах Розамънд.
Тя вдигна поглед към нас от постелката си на сини цветя:
– Нямам представа. Мистрес Мастърсън просто ни каза да седнем и да чакаме.
Озадачени, с приятелките ми прекосихме стаята, докато стигнахме до едно незаето одеяло – огромно и мъхнато, на червени и жълти райета. Около нас разговорът на другите момичета беше като оживено бръмчене, докато и те се чудеха какво става. Тамзин изпъшка:
– Да му се не види, знаех си, че трябваше да си облека роклята за църква.
– Мислиш, че ще имаме служба тук? – попитах.
– Не. Но мисля, че това е тест. Внезапно изпитване. Може би как да забавляваме гости и да организираме събиране почти без предизвестие. – Тамзин посочи към входа. – Вижте. Пристига храна.
Влязоха трима мъже в обикновени работнически дрехи, помъкнали големи блюда, които мистрес Мастърсън им нареди да сложат по масите. Когато махна покривалата им, дори от това разстояние се досетих, че съдържаха сандвичи, които можеха да се ядат с ръце, и плодове. Работниците излязоха и се върнаха с нов товар от храна, както и с чинии и ленени салфетки. Бях помислила, че Тамзин просто е обзета от излишен страх, но нямаше съмнение, че имахме много повече храна, отколкото беше необходима на групата ни. След като масите се запълниха, работниците излязоха и не се върнаха. Мистрес Мастърсън стоеше до вратата с очаквателно изражение на лицето.
– Да му се не види – повтори Тамзин. Пое си дълбоко дъх. Погледът ѝ стана стоманено твърд като на генерал, подготвящ се за битка. – Добре. Няма проблем. Можем да се справим с това. Можем да се справим с това по-добре, отколкото другите, защото никоя от тях не е осъзнала какво става. Имаме предимство. Спомнете си уроците ни за това как да поздравяваме непознати на парти. Всички приемливи теми. Времето. Предстоящите празници. Животните също са уместна тема. Никаква религия. Никаква политика, освен ако не е в подкрепа на краля и най-скорошните му политически решения. Винаги изглеждайте изпълнени с достойнство – кой знае какви изискани гости е изровила старата дама? Запазете добра стойка и...
Това умело държание се превърна в слисване и Тамзин нададе много недостоен писък. В миг скочи на крака и спринтира през стаята. И не беше единствената. Други също се раздвижиха и бръмченето се превърна в истинска какофония на хаос и вълнение. Когато насочих поглед обратно към входа, видях да влизат непознати – непознати, които едва ли можеха да се нарекат елегантни. Съквартирантките ми се изгубиха в тълпата, пометени в поток от прегръдки и сълзи.
– Семействата им – каза Мира меко. С нея бяхме единствените две момичета, които още седяха. По лицето ѝ се разля усмивка, докато гледахме как Тамзин се хвърли на гърдите на едър, снажен мъж с червена брада. До него с усмивка стоеше по-слаба жена, а наблизо се въртяха три червенокоси деца. Две, момиче и момче, изглеждаха някъде в средата на тийнейджърските си години. Третото беше малко момиче само на няколко години. Тамзин я грабна, сякаш беше лека като перце, а после се опита едновременно с това да притегли в прегръдка и другите две деца: последваха смехове и объркване. Върху лицето на Тамзин нямаше и следа от лукавство или пресметливост. Никаква хитрост или преценяване на ситуацията. Овладяното поведение, което поддържаше винаги, беше изчезнало, емоциите ѝ бяха неподправени и първични. Около нея се долавяше нещо светло и леко, което ме накара да осъзная, че до този момент така и не си бях давала наистина сметка какво голямо бреме носеше.