– При теб ще дойде ли някой? – попитах Мира.
Тя поклати глава:
– Не. Никой от близките ми не дойде с мен от Сирминика. Но наистина се питам какво биха си помислили родителите ми за всичко това, ако можеха да го видят. Щяха да бъдат потресени.
Не можах да сдържа смеха си, макар да не се чувствах много весела:
– Моите също. Моите също.
Изненадващо, обаче това, от което ме заболя сърцето точно тогава, не беше мисълта за родителите ми. А тази за баба. Тя се беше грижила за мен през всичките тези последни години, полагайки толкова усилия да ни спаси от пълно разорение. Все още бях решена да замина, но след като първоначалното вълнение избледня, бях имала повече време да обмисля последствията от онова, което бях направила – и да се почувствам виновна. Седрик тайно ми беше дал една изрезка от светските хроники, в която се споменаваше женитбата на Лайънъл с някаква дребна аристократка само няколко седмици след изчезването ми. Седрик беше надраскал отгоре: Такъв прибързан брак. Вероятно единственият начин, по който бедният човек е можел да се утеши след такава огромна загуба. Това беше поставило края на тази част от историята, но все още оставяше без отговор много други въпроси.
Проговорих, без да помисля:
– Иска ми се да можех да видя баба си.
Мира ме погледна с лека изненада:
– Никога преди не си я споменавала... не мога да повярвам. Те са тук! – Бавно се изправи на крака, очите ѝ се разшириха, докато се взираше през стаята към двойка побелели сирминиканци. – Пабло и Фернанда. Придружаваха ме по време на пътуването от дома ми. Извини ме.
Тя се отдалечи, без да погледне назад, и макар че се радвах да я видя как прегръща дребните стари мъж и жена, болката в сърцето ми само се усили. Повечето от другите момичета бяха твърде развълнувани от срещата със собствените си близки, за да забележат кой знае какво друго, но няколко хвърлиха любопитни погледи в моята посока. Бях се тревожила, че ще изпъквам по други начини, но никога по този. Дори онези без никакви кръвни роднини поне имаха приятели, дошли да ги видят. Аз бях единствената, която беше сама. Единствената без никакви близки. Единствената без минало.
Или може би не.
– Аделейд е ето там, зад семейството на Силвия – чух да казва мистрес Мастърсън. – Седи на раираното одеяло.
Една жена заобиколи тълпа от хора и се усмихна широко, когато ме видя:
– Ето я моята Аделейд!
Зяпнах. Не я бях виждала никога през живота си. Изглеждаше два пъти по-възрастна от мен и имаше чувствена фигура, открояваща се – повече от необходимото – в избеляла червена рокля, която ѝ беше с един размер по-малка. Очите ѝ бяха обилно подчертани с антимон, а върху коса с цвят на бакър се мъдреше сламена шапка с изкуствени цветя.
– Е? – попита тя, застанала над мен с ръце на хълбоците. – Няма ли да прегърнеш твоята леля Сали?
Зад нея видях мистрес Мастърсън да ни наблюдава любопитно. Тъй като не исках да привличам още внимателни погледи, станах да прегърна непознатата и ме заля натрапчивият мирис на чаени рози.
– Просто поддържай преструвката – прошепна тя в ухото ми.
Отдръпнахме се една от друга и аз се насилих да докарам една усмивка, която, надявах се, скриваше объркването ми. Мистрес Мастърсън кимна одобрително, а после продължи нататък.
„Леля Сали“ се отпусна, но тонът ѝ остана все така приглушен, когато ми заговори:
– Казвам се Ронда Гейбълс, изтъкната звезда на някои от най-големите театрални продукции в Осфро. Вероятно си чувала за мен.
Поклатих глава.
– Е, момиче с твоето положение навярно не успява много често да стигне до театъра, така че е разбираемо. – Семейството ми притежаваше места в ложа и беше гледало всички големи представления в столицата, и бях сигурна, че ако Ронда беше участвала в някое от тях, щях да си спомням.
– Какво правите тук? – попитах.
Тя се огледа заговорнически наоколо:
– Дошла съм да се престоря на леля ти. Нае ме – е, всъщност така и не му разбрах името, обаче плати в сребро. Привлекателен младеж. Кестенява коса. Хубави скули. Бога ми, ако бях с двайсет години по-млада, щеше да ми хареса да...