– Да – прекъснах я. – Мисля, че познавам въпросния млад човек. Знаете ли защо сте тук?
– Само, че от мен се очакваше да дойда тук, на това място, един Урос знае къде в пущинаците, заедно с останалите. Взеха ни с карети от града и ни казаха, че ще ни нахранят, а коя съм аз, че да откажа безплатно ядене? Ето човека, който го организира. – Посочи през стаята, докато Джаспър влизаше. – Знаеш ли дали тук сервират вино?
Джаспър плесна с ръце, призовавайки за внимание, и глъчката утихна, докато се приближавахме, за да го чуем. Беше готов да изнесе истинско представление.
– Първо, позволете ми да ви приветствам с „добре дошли“ днес тук, в Блу Спринг Манър. Вие сте наши гости и всички сме на вашите услуги. Второ, искам да ви благодаря за жертвата, която знам, че сигурно сте направили в последните осем месеца, заемайки ни дъщерите си – направи пауза, за да погледне в очите случайно избрани хора, като кимаше и се усмихваше. – Но за нас е привилегия и чест да ги приемем, да им помогнем да развият потенциала, който вие със сигурност през цялото време сте знаели, че притежават. Днес ще можете да зърнете света, в който влязоха – свят, който ще им се стори нищожен в сравнение с богатствата и великолепието, които ще получат, когато се омъжат в Адория.
Последното попадна право в целта. Почти всички посетители бяха обзети от благоговение при вида на балната зала с нейните кристални полилеи и тапети с позлата. Представата, че може би ни очакваше по-голямо богатство от това, беше просто невъзможна за възприемане.
– Обичайно каним приятелите и роднините по-късно през пролетта, за да можем да организираме пикник в по-топло време. – Джаспър се усмихна заговорнически и кимна към голям прозорец, целия в ледени кристали. – Но както можете да видите, това не е възможно днес. Така че ще си направим пикник на закрито. Напълнете си чашите и чиниите, намерете си място и научете точно колко бляскаво всъщност е бъдещето на вашите дъщери.
Опитах се да не завъртя очи. Трудно ми беше да приема на сериозно изисканите му думи, спомняйки си колко рязко бе говорил на Седрик насаме, но всички други бяха напълно очаровани. Семействата се скупчиха заедно и се отправиха към бюфета. Ронда беше забелязала, че има пунш с ром, и вече се беше изстреляла към този участък от масите. Тръгнах припряно след нея, забавяна от близки на момичетата, които сновяха наоколо и без да бързат, наваксваха с новините. Докато чаках бабата на Каролайн да мине с клатушкане покрай мен, дочух Джаспър да говори с мистрес Мастърсън.
– Тази среща на момичетата с близките им винаги е толкова деликатен момент – каза ѝ тихо. – Никога не се знае дали на някои от тях няма да им домъчнее за вкъщи и да побягнат. Но намирам, че в мига, щом пътуването до Адория бъде официално обявено, рискът да избягат всъщност намалява. Ако предварително са получили подкрепа от омаяните си близки, е по-вероятно да искат да ги накарат да се гордеят.
Намръщих се на това, когато настигнах Ронда. Ако не знаех, че плаванията до Адория винаги се осъществяваха през пролетта и лятото, щях да си помисля, че тонът му намеква за по-скорошно заминаване.
Ронда пресуши наведнъж чаша пунш и тръгна за нова. Издърпах я, докато майката на Клара гледаше неодобрително.
– Хайде, хайде, лельо Сали. Не и докато не обядваш нещо. Спомни си какво стана на миналогодишното празненство по случай зимното слънцестоене.
За щастие, Ронда беше също толкова доволна да отрупа чинията си с храна, и занесохме чинии със сандвичи с краставица, студено пиле и резени круша обратно до раираното одеяло. Мира седеше на крайчеца му с Пабло и говореше бързо на сирминикански. Тамзин, сияеща от радост, беше твърде развълнувана, за да яде. Семейството ѝ споделяше това щастие, но трудно можеше да откаже такова ядене. Братът и сестрата тийнейджъри – близнаци, научих – се казваха Джонатан и Оливия и се сгушиха от двете страни на Тамзин, като едновременно ядяха и говореха. Най-малкото момиче ми беше представено като Мери и седеше на скута на Тамзин, щастливо дъвчейки круша. Всичките имаха една и съща червена коса.
– Погледни си ръцете – възкликна майката на Тамзин. – Никога повече няма да можеш да изпереш наръч дрехи.
Тамзин засия. Ръцете, които смяташе за ужасно изглеждащи редом до моите, бяха меки и деликатни в сравнение с тези на майка ѝ, които бяха твърди и груби от цял живот на вряла вода и търкане.
– Нямам и намерение – отвърна Тамзин. – А омъжа ли се за най-богатия човек в Адория, на теб също няма да ти се налага.
Баща ѝ нададе гръмогласен смях, който накара всички други върху нашето одеяло също да се усмихнат.