– Моята мечтателка. Само гледай първо да стигнеш там.
– Тя не греши – каза Джаспър, промъквайки се до нас. Бях забелязала как обикаля и другите семейства. Наведе се. – Тамзин е известна тук с амбицията си – с решимостта си да не приеме нищо по-малко от съвършенството. Онзи ден точно говорех с нашата преподавателка по музика и тя неспирно сипеше възторжени похвали за забележителния напредък на Тамзин с пианото.
Майка ѝ се обърна удивено към нея:
– Можеш да свириш на пиано?
Това беше навярно най-осезаемото удивително нещо, което Джаспър би могъл да избере. В кръговете, от които произхождаше Тамзин, никога дори не виждаха пиана. Да свириш на такова, беше все едно да говориш чужд език.
Тя поруменя от удоволствие:
– Още се уча, но мога да правя някои основни неща. Ако съпругът ми има пиано, мога да продължа да се упражнявам.
Джаспър ѝ намигна:
– А ако няма, сигурен съм, че можеш да го убедиш да купи.
Обърна се към мен и се запитах каква тема за банален светски разговор щеше да измисли. Искрено се съмнявах, че беше говорил с преподавателката ни по музика. Предполагах, че тази сутрин набързо се беше осведомил от мистрес Мастърсън за силните ни страни. При предишните си посещения Джаспър просто ни бе хвърлял бегъл поглед, а после бе обсъждал делови въпроси с нея. Най-близкото подобие на забележка от личен характер, което го бях чувала някога да отправя към някое момиче, беше да каже на Каролайн да яде по-малко сладкиши на закуска всяка сутрин.
– Нашата Аделейд има толкова спокойна и елегантна осанка, изглежда така, сякаш е правила това цял живот – каза той. Не се изненадах, че беше изтъкнал черта от външното ми поведение. Умишлено бележех променлив успех в учебните си занимания. – А знаем, че при нейната красота мъжете там ще блъскат по вратата ни.
Ронда кимна, докато отпиваше от нова чаша пунш с ром, до която нямах представа как беше успяла да се докопа.
– Винаги е било така с нашето прекрасно момиче. Още откакто беше малка. Момчетата се редяха на опашка по улиците. Момчета пред вратата ни. Момчета в къщата ни. Ако Аделейд беше наоколо, можеше да сте сигурни, че с нея има момче.
Настъпи неловко мълчание и аз се опитах да докарам небрежен смях, който прозвуча по-скоро сякаш се бях задавила. За щастие, Джаспър се обърна към Мира. Тамзин се наведе през Мира и ми прошепна:
– Ясно ми е защо никога не си я споменавала.
– А Мира... – Джаспър още се усмихваше, но беше трудно да определя истинските му чувства. – Е, Мира продължава да изненадва всички ни. Сигурен съм, че ще продължи и в Адория.
– Вие сте бащата на господин Торн? – попита Пабло. – Господин Седрик Торн? Мислех си, че може да е тук.
Мира може и да имаше проблеми с акцента си, но той беше нищо в сравнение с неговия. Трябваха ми няколко мига да схвана думите му, и забелязах, че с Джаспър е същото.
– Върна се в Осфро, за да довърши последните си изпити. – Джаспър се намръщи. – Откъде познавате сина ми?
Пабло се поколеба:
– Срещнах го, когато дойде да вземе Мирабел. Струва ми се добър човек.
Очаквах някоя остра забележка от страна на Джаспър, но той дори за миг не изгуби самообладание:
– Такъв е. И съм сигурен, че никога не бихте позволили на Мира да замине с някого, който не е такъв. Ако ме извините сега, трябва да говоря с другите.
Той се изправи и продължи към следващата група. Спомних си думите му към мистрес Мастърсън как всичко това е с цел да покаже, че ще заминем за Адория с благословията на семействата си. Не можех да се освободя от чувството, че става нещо задкулисно.
Когато той си отиде, Фернанда изсумтя насмешливо:
– Не можем да позволяваме или забраняваме на Мира да прави каквото и да било. Тя сама си проправя път.
Обърнах се отново към тях и се опитах да отърся тревогите си:
– Значи сте се познавали в Сирминика?
– Докато фракциите се бореха помежду си, повечето обикновени хора просто искаха да стоят далече. А когато това вече не беше възможно, започнаха да бягат – обясни Мира. Посочи към Пабло и Фернанда. – Попаднахме в една и съща група бежанци, опитващи се да се доберат до границата. Пътищата не бяха безопасни – вероятно все още не са. Понякога беше безопасно, ако сме по-многобройни. Понякога. Дори в група едно само момиче невинаги беше в безопасност. Опитах се да закрилям другите. Опитах се.
Изражението на Мира стана мрачно и Фернанда стисна ръката ѝ:
– Мира наистина закриляше другите. Войната изважда на бял свят чудовищата сред човечеството и има само ограничен брой неща, които човек може да направи, за да... – Погледът ѝ падна върху червенокосите деца, които слушаха внимателно всяка дума. – Е. Както казах, Мира наистина закриляше много другите.