Ронда остави празната си чаша:
– Знаете ли, нямам проблем със сирминиканците. Казвам, че Осфрид е отворен за всички. Всеки, който иска да дойде и да намери нов живот тук, е добре дошъл да го стори. Храня огромно уважение към всички народи. А някои от най-скъпите ми приятели са сирминиканци, знаете ли. Има един господин, който държи заведение за палачинки при Крайбрежния фонтан. Той ми е приятел – повече от приятел, ако схващате какво искам да кажа. Прави едни от най-хубавите палачинки в града. И ме кара да...
– Знам за кое място говорите – каза майката на Тамзин. – И човекът не е сирминиканец. От Лорандия е.
– Съвсем определено не е. Не разбирах нито дума от това, което казваше. И името му завършва на о точно като на останалите от вас. – Ронда придружи последните си думи с кимване към Мира и приятелите ѝ.
– Казва се Жан Деверьо – настоя майката на Тамзин. – Прала съм негови неща. Говори лорандийски.
– А палачинките са типични за Лорандия – добавих.
Ронда ме стрелна с оскърбен поглед:
– Сега и ти ли се съмняваш в мен? Дотук с оная поговорка, че кръвта вода не става. Е, няма значение. Сирминиканци, лорандийци. Всичките звучат еднакво, а и всъщност двамата с него не сме си говорили много, ако се сещате какво имам предвид.
Два часа по-късно, когато пикникът свърши, се почувствах виновна главно защото толкова се зарадвах. С останалите ми съквартирантки не беше така, а специално Тамзин го прие тежко. Всички се сбогуваха с близките си в преддверието, докато каретите се готвеха да откарат посетителите обратно в града. Видях Тамзин да подава на майка си огромен пакет хартия, и осъзнах, че тук бяха събрани накуп всички онези писма, които все пишеше. Бях забелязала, че го правеше всеки ден, но беше удивително да видя общия им брой.
Това, което ме обърка обаче, бе изражението ѝ. Докато преди то бе така изпълнено с неприкрита радост, сега тя изглеждаше съкрушена. Никога преди не бях виждала подобни емоции, изписани на лицето ѝ. Такава уязвимост. Тамзин прегърна пламенно родителите си за сбогом, а когато отиде да вдигне Мери, имаше вид, сякаш е готова да се разплаче. Принудих се да отместя очи. Струваше ми се нередно да зяпам по време на подобен момент.
Ронда застана до мен. Вече бях изгубила бройката на чашите с пунш, които беше погълнала.
– Е – каза тя и сложи ръка на раменете ми, – надявам се, че ще отделиш малко време да дойдеш на гости на старата си леля Сали следващия път, когато си в столицата. Знам, че дотогава вече ще си важна дама и така нататък, но не забравяй произхода си, момиче. Чуваш ли ме?
Няколко души близо до нас я чуха. Колкото повече пиеше, толкова по-трудно ѝ беше да контролира силата на гласа си. Не можех да реша дали, като я бе наел, Седрик ми беше направил услуга, или не.
Един кочияш повика първата група пътници, в която бяха роднините на Тамзин. Тя ги проследи със скръбно изражение как излизат. В мига, щом си отидоха, се завъртя на пети и побягна от фоайето. Суматохата и глъчката от другите гости, които още чакаха превоза си, бяха толкова големи, че никой освен мен не забеляза тръгването ѝ. Дори Мира беше разсеяна, говорейки с един от работниците. Промъкнах се с криволичене през зяпачите и забързах да намеря Тамзин, без да обръщам внимание на виковете на Ронда, че е по-добре да не забравям да ѝ дойда на гости.
Открих Тамзин в стаята ни: плачеше на леглото си. Рязко вдигна глава, когато влязох, и ожесточено избърса очи:
– Какво правиш тук? Не трябва ли да се сбогуваш с леля си?
Седнах до нея:
– Тя ще се справи чудесно и без мен. Дойдох, защото се тревожех за теб.
Тя подсмъркна и отново избърса очи:
– Добре съм.
– Няма нищо лошо в това да ти е мъчно за вкъщи – казах нежно. – Не е нужно да се срамуваш, че ти липсват.
– Не се срамувам... но не мога да допусна те – другите – да ме видят така. Не мога да показвам слабост.
– Да обичаш семейството си не е слабост.
– Не... но тук? Трябва да бъда силна. През цялото време. Винаги да напредвам. – Онова познато решително изражение проблесна отново в очите ѝ. – Не мога да допусна нищо да ме спре да получа това, което искам. От което имам нужда. – Не казах нищо. Просто сложих ръка върху нейната и след миг тя я стисна. – Знам, че всички смятат, че съм студена и безчувствена. Че съм подла към хората.