– Това не го ли четеш вече за трети път? – подметна закачливо Мира в деня преди изпитите. Седеше на леглото си с учебници по езици, докато Тамзин, давайки си една от редките си почивки, пишеше поредното писмо.
Изчервих се и затворих книгата:
– Просто мисля, че това е по-озадачаващо от почти всичко друго, това е всичко.
Мира хвърли поглед обратно към листовете си:
– Не знам. Мисля, че просто ще се изясни от само себе си, когато му дойде времето.
– Предполагам – казах, питайки се не за първи път дали това беше областта, в която вече имаше личен опит. Хладнокръвното ѝ държание не издаваше нищо.
– Няма нищо за узнаване – обади се Тамзин, без дори да си прави труда да вдигне поглед от писмото си. – Освен че трябва да изчакаме до първата си брачна нощ, а после да оставим съпрузите си да ни научат какво искат.
Мира остави книгата си настрана и се облегна на горната табла на леглото:
– Това не ми харесва. Тази идея, че всичко зависи от тях. Че владеят положението. Не е ли редно и ние да имаме право да решим какво искаме?
Това най-после привлече вниманието на Тамзин:
– И как ще го направиш? Познавах едно момиче у дома: тя отдаде добродетелта си на един мъж, който ѝ обеща да се ожени за нея. И знаеш ли какво? Не го направи. Бил вречен на друга и казал на момичето, че всичко е било недоразумение. Това я съсипа. Така че недей да си втълпяваш още една безумна идея.
– Още една ли? – попитах.
– Онзи ден разправяше как щяла сама да плати брачната си цена – каза Тамзин.
– Не съм казала, че със сигурност ще го направя – поправи я Мира. – Само че е възможно. В договорите не се казва изрично, че трябва да се омъжим – а само че таксите ни трябва да бъдат платени. Ако имаш парите, можеш да се откупиш и да бъдеш свободна.
– Искаш да отидеш в някоя от фабриките? – възкликнах. Спомних си онзи първи ден с Ада, когато Седрик беше обяснил как момичетата, които не искат да изпълнят договорите си, щели да бъдат изпратени на други, не толкова привлекателни работни места.
– Не, не – Мира въздъхна. – Но исках да кажа, че ако едно момиче може да намери някакъв друг начин да събере парите, докато се среща с кандидати за женитба в Адория, би могло просто да ги изплати при собствени условия. Това е всичко.
– Как би събрала толкова пари? – попита Тамзин. – Минималната цена за всяка от нас е сто златни монети. Понякога и по-висока.
– Просто казвам, че е възможно, това е всичко.
Усмихнах се и се върнах към скандалната си книга. Мира понякога създаваше впечатлението, че ѝ е все едно дали ще остане в Бляскавия двор, или ще го напусне. Не беше изненадващо, че ѝ беше хрумнала подобна идея – макар че Тамзин беше права: щеше да е трудна за осъществяване.
Когато настъпи денят на първия изпит, повикаха всички ни да слезем на среща в голямата зала. Влизането ни бе много по-различно от първоначалното тътрене на крака от ранните ни дни. Слязохме по величественото стълбище една по една, движейки се спокойно и грациозно, което позволяваше на онези, събрани долу, да ни се възхищават. Докато вървях, забелязах Седрик да стои при наставниците ни, което ме накара да се почувствам по-смутена, отколкото бих се чувствала обикновено.
Въпреки това завърших съвършено преминаването си и се подредих при другите момичета, застанали в отдавна втълпена ни елегантна поза. Мистрес Мастърсън ни огледа и след като ме подмина, хвърлих поглед и видях Седрик да ме наблюдава. Той срещна за кратко погледа ми, а после отмести очи към Мира.
Мистрес Мастърсън даде някои указания как трябва да протече денят, а после се обърна към Седрик:
– Някакви вдъхновяващи думи?
Той пусна престорената си усмивка:
– Няма какво да кажа освен късмет – не че мисля, че на някоя от вас ще ѝ е нужен. Виждах ви през изминалите осем месеца. Всички сте изключителни. – За разлика от баща си Седрик казваше истината, като твърдеше, че е следил напредъка ни. При посещенията си винаги бъбреше с всяко момиче, искрено желаейки да научи повече.