Докато се разпръсвахме за изпитите, той ме улови за ръкава:
– Как беше срещата ти с леля Сали?
Завъртях очи:
– Честно, това ли беше най-доброто, което можа да изровиш? Мисля, че щеше да ми е по-добре, ако бях сама и жалка.
– Не е вярно. Прекалено мила и приятна си, за да повярва някой, че нямаш поне един приятел, който би се появил да те подкрепи. А нямах много време да намеря някого. Чух за тази промяна в разписанието едва в последната минута.
– Защо се промени?
– Заедно с вас, момичетата, баща ми превозва всевъзможни стоки за търговия в колониите. Ако успее да стигне там преди другите пролетни кораби, може да изкара добра печалба. Когато най-накрая намери два кораба, готови да извършат по-ранното прекосяване на морето, побърза да се възползва от шанса – обясни Седрик. – И затова трябваше да ти намеря актриса.
– Не каква да е актриса. Прочута звезда от някои от най-големите театрални продукции в Осфро. Или поне така чувам.
Седрик повдигна вежда при тези думи:
– Повярвай ми, не я открих да се изявява като звезда в голяма театрална продукция. Но беше по-добре хората да забележат лудата ти роднина, отколкото да се питат как така си нямаш никого на света.
– Предполагам, че това е вярно. – Неохотно добавих: – Благодаря ти.
– Винаги съм на твоите услуги. Но по-добре да тръгваш, преди да закъснееш. Надявам се да се справиш добре.
– Няма. Просто ще се справя прилично.
И се придържах към това, когато започнаха изпитите. Цялата информация, която ни бяха набивали в главите през последните осем месеца, внезапно се концентрира в три дни. Някои от изпитите бяха писмени. Други, като този по танци, трябваше да се провеждат по по-практически начин. Беше изтощително дори за мен особено тъй като трябваше внимателно да подбирам в кои области да успея и в кои да се представя зле. Определено беше въпрос на баланс, но бях сигурна, че ще се класирам удобно някъде по средата. Щях да спазя обещанието си пред Седрик да не привличам ненужно внимание.
– Аделейд, скъпа – каза госпожица Хейуърт по средата на изпита ми по танци. – Кой танц изпълняваш?
– Валс? – предположих.
Тя поклати глава и отбеляза нещо в книжата си:
– Не разбирам. Изпълни го съвършено миналата седмица и напълно обърка новия бърз танц по двойки. Днес е обратното.
Опитах се да запазя безразлично изражение:
– Така се получава от нервност, мадам.
– Продължавайте – каза тя, като ни махна с ръка да се раздвижим отново и прие раздразненото изражение, което често предизвиквах у нея.
Наблизо видях Клара да се хили самодоволно, задето са ме разкритикували. През времето си тук беше започнала да бележи отлични постижения в тази област дотолкова, че госпожица Хейуърт беше предложила тя да е начело на танците при откриването на бала в Адория. Клара имаше нужда от тези резултати, за да смекчат катастрофалните, които бе постигнала в академичните области, а и всъщност и бездруго не ме беше грижа за мнението ѝ.
Мислите на Тамзин обаче бяха нещо, което дълбоко ме интересуваше. По-далече в отсрещния край на стаята я видях да ме наблюдава с озадачено изражение. Скоро се върна към ритъма на танца, но на мен ми идеше да се наритам заради грешката си. Тук беше достатъчно лесно да редувам успехи и провали. По-трудно беше да следя в кои области би трябвало да се справям слабо по подразбиране. Не за пръв път бях объркала нещо – и не за пръв път Тамзин беше забелязала.
След танците последваха писмени изпити: нещо, което ме караше да се чувствам много по-спокойна. Никой освен преподавателите не разбираше, ако сбърках нещо. Нова неволна грешка последва обаче на втория ден по време на изпита ни по музика. Макар че от нас не се очакваше да сме опитни в свиренето на който и да е инструмент, предполагаше се да знаем за всеки един достатъчно, за да си изкараме изпита. Вместо да ни изпитва за всичките на заключителния изпит, преподавателката ни просто избираше три и основаваше резултатите ни върху познанията за тях. Не бях очаквала това. Първите два, флейтата и арфата, бяха инструменти, с които винаги умишлено се бях представяла зле. Предполагах, че последният инструмент, който ще представи, щеше да е клавесин или лютня – на които винаги показвах истинските си умения. Вместо това тя избра цигулката. Жените в Адория не свиреха често на нея, така че винаги бях смятала за безопасен избор да объркам нещата тук. Осъзнах, че сега, за да получа прилична оценка по музика, трябваше да се представя отлично в нещо. И затова за удивление на нея и останалите момичета изпълних съвършено една мелодия на цигулката.