– Е, само погледни това – заяви мистрес Бозуърт, широко усмихната. – Упражнявала си се.
– Не си се упражнявала – прошепна Тамзин по-късно, след като изпитът приключи и имахме почивка, за да отидем на обяд. – Къде се научи да правиш това?
Свих рамене:
– От нея.
– Последния път, когато тя извади цигулката, ти дори не можеше да държиш лъка изправен!
– Тамзин, не знам. Понякога се смущавам и обърквам нещата. Какво има? Ти се справяш страхотно.
Както и се надявах, това отвлече вниманието ѝ.
– Така е – каза тя гордо. – Справих се идеално с всички онези есета по религиозни и политически въпроси за господин Брикър. И знам, че съм се справила както трябва и с почти всичко на изпита по общество и култура на Адория. Този е един от най-важните, знаеш.
Усмихнах се, искрено щастлива за нея:
– За нула време ще те класират като „диамант“.
– Ако успея да победя момичетата в другите имения. Знам, че съм най-добрата тук. –Каза го като факт, без дори да се перчи. – Но кой знае какво е в другите три къщи?
Не се тревожех за нея особено с отминаването на останалите изпитни дни. Онова ревностно усърдие и пламенна решителност, които бях забелязала още от първия ден, сега наистина бяха в действие и тя се раздаваше напълно по време на всеки изпит. Всяка вечер, когато се връщаше в стаята ни, се преборваше с изтощението си и продължаваше да учи.
След като на третия и последен ден изпитите приключиха, всички бяхме изчерпани до крайност – дори онези, които не бяха учили толкова много, колкото Тамзин. Всички бяха уморени и изцедени и аз с благодарност си легнах веднага щом ни освободиха от вечерята. Нито съквартирантките ми, нито аз говорихме много за каквото и да е, и вместо това предпочетохме да си легнем да спим с въздишка на облекчение.
На другата сутрин положението беше различно. Отпочинали и свободни от изпити, изведнъж бяхме осенени от истината: бяхме успели. Бяхме изпълнили задачата, която си бяхме поставили, когато постъпихме в Бляскавия двор. Още не бяхме получили резултатите си, но триумфът от постижението ни беше опияняващ. Мистрес Мастърсън ни освободи за целия ден, планирайки първото ни голямо празненство тази вечер в чест на Деня на Ваиел, най-големия от зимните празници. На всички ни бяха възложени определени задачи, за да се подготвим за празненството, и никоя от нас нямаше нищо против да приложи на практика усвоените си с толкова труд умения.
– Обичам Деня на Ваиел – каза Тамзин, докато обличахме дневните си рокли. – Храната. Ароматите. Украсите. Струва ми се жалко, че правим всичко така в последната минута.
Беше права. Обикновено зимните празненства започваха цели седмици преди свещения ден на ангела на мъдростта, позволявайки жизнерадостната атмосфера да продължи през по-голямата част от месеца.
– Е, ако Джаспър не беше изтеглил разписанието ни, празненствата ни нямаше да бъдат изтикани настрана заради неговата изгода – напомних ѝ.
– Поне ни се полага някакво празнуване. Нали знаеш онези нещастни еретици, поклонниците на Урос – босоногите свещеници? Те изобщо не празнуват. Казват, че това е идолопоклонничество. Но може би да не се прави абсолютно нищо, е по-добре от това, което правят аланзанците. Кой би искал да е навън и да се кланя на дървета в това време?
– Сред дърветата – поправи я Мира. – Денят на Ваиел е техният Празник на зимното слънцестоене – най-дългата нощ от годината. Аланзанците се молят навън на Деанзиел за прозрение, а после утре ще отправят благодарност към Аланзиел за завръщането на слънцето и удължаването на дните.
Погледнах я с известна изненада. Не се случваше често да разкрие факт, който не ми беше известен, но пък и вероятно освен това беше срещала истински аланзанци. Подобно на толкова много други области, религиозните ѝ вярвания бяха нещо, за което никога не питах. Тя присъстваше на ортодоксални служби в чест на Урос заедно с нас, което всъщност беше всичко, което имаше значение.
– Няма значение какво почитат. Всичко това е езическо суеверие. – Удовлетворена от външността си, Тамзин се отправи към вратата. – Е, време е да се залавяме за работа. Нямам търпение за момента, когато ще имаме други хора, които да правят това вместо нас.
На повечето момичета – като Тамзин – беше възложена задачата да готвят за внушителното пиршество, което мистрес Мастърсън беше планирала. Няколко момичета отговаряха за игрите и музиката, а на мен беше възложено задължението по украсата заедно не с коя да е, а с Клара. Двете с нея се справихме със задачата, като си разделихме стаите и гледахме да не се засичаме.