Когато дойде време да украсяваме дневната, с изненада открих Седрик и Мира да разговарят вътре. През дните на изпитите ни той се беше покрил някъде.
– Днес имаш порядъчен вид. Отново си истински адориец – казах. Беше облечен така на първата ни среща, но често за неофициални поводи възприемаше осфридиански стилове на обличане. Връхната му дреха, ушита от тежък син плат, поръбен в златисто, се спускаше спретнато до коленете му за разлика от по-късите палта, по-често срещани тук. Ботушите му също бяха по-високи, отколкото диктуваха модните тенденции на континента. Не просто изглеждаше добре. Изглеждаше ослепително – не че някога щях да му кажа. – Все едно си бил в училище за обноски.
– Е, някои хора може и да срещат затруднения да се облекат сами, но на мен никога не ми се е случвало – каза той. – След още месец ще потеглим, затова сметнах, че е редно да изглеждам подобаващо. С баща ми трябва да сме почти – макар и не съвсем –толкова великолепно изглеждащи като останалите от вас, ако смятаме да покажем, че сме истински достойни за доверие посредници. Всичко е в имиджа или поне така казва чичо ми.
В изминалите месеци не се бях замисляла много за злобните обвинения на Клара по адрес на Седрик и Мира. Сега, след като се бях натъкнала на двамата, докато разговаряха, любопитството ми беше възбудено.
– Да не би да разсейваш Мира от задачите ѝ? – попитах, поддържайки ведър тон.
Мира си размени с него многозначителна усмивка:
– Седрик ми обяснява една игра, наречена магически зарове. Мистрес Мастърсън ми възложи да отговарям за забавленията, но не знам много осфридиански игри.
– Магически зарове ли? – попитах слисано. – Това е просто игра със зарове, която играят конярите и вестоносците. – Преглътнах евентуалните си следващи думи, когато Седрик ме стрелна с остър поглед.
– Тази игра се играе от много хора – поправи ме той. – Повечето момичета са израснали с нея. Висшите класи не я играят, вярно, и е умно от твоя страна, че си се сетила за това. Но съм сигурен, че за една нощ всички можем да се поотпуснем.
– Да, разбира се – казах. От доста време не се бях „подхлъзвала“ така. – Обаче откъде ще вземеш заровете? Мислиш ли, че мистрес Мастърсън има някой резервен комплект?
– О, мисля, че Нанси Мастърсън може да се окаже по-голяма бунтарка, отколкото смятаме. – Макар че все още се усмихваше, тази вечер около Седрик се долавяше нещо необичайно. Не можех да го определя точно, но ми се струваше почти като меланхолия – със сигурност не настроение, което обикновено свързвах с него.
– Повикахте ли ме?
Мистрес Мастърсън подаде глава през вратата, понеже точно в този момент бе минавала наблизо.
– А, не – каза Седрик. Двете с Мира се опитахме да не се разсмеем. – Аделейд точно обсъждаше плановете си за стаята и се надяваше, че ще ги одобрите.
Мистрес Мастърсън ме погледна очаквателно, а аз се опитах да не отправям кръвнишки поглед към Седрик, задето беше изместил вниманието към мен. Бързо намислих план:
– О, свещи на всички прозорци и онези позлатени по края сини тесни покривки за масите. А ако преместя онази софа ей там, онзи ъгъл ще остане открит за разговор. Ще бъде хубаво да вземем и малко от онзи подправен с благоухания тамян.
Мистрес Мастърсън кимна одобрително:
– Изглежда, сякаш държиш всичко под контрол, скъпа.
– И имел – казах внезапно, поглеждайки полицата на камината. – Трябваше да наберем клонки имел за украса. Винаги правехме това за зимните празненства в столицата.
– Щеше да е хубаво – съгласи се мистрес Мастърсън. – Дори не се сетих за това в цялата суматоха. Вече е твърде късно да донесем – слънцето почти залезе. – Кимна към един притъмнял прозорец и виждайки разочарованото ми изражение, добави: – Не се тревожи. Клара имаше предвидливостта да се сети да отиде за пресен бръшлян и да направи гирлянди. Това е почти толкова хубаво.
Знанието, че Клара ме беше изпреварила, само влошаваше нещата. Мистрес Мастърсън си тръгна, а Мира се взря в прозореца за няколко мига, преди да се обърне към Седрик:
– Не трябваше ли да се погрижиш за някои неща?
– Да... добре е да го направя скоро.
Когато той не понечи да си тръгне, Мира добави:
– Ще имаш много време преди празненството. Точно сега всички са много заети.
– Да... да. – Усмивката му се върна, но забелязах зад нея напрежение, което подсили странното усещане, което бе предизвикал у мен. – Ще се погрижа за това сега.