Тръгна да излиза от стаята, а после спря за миг до мен.
– Заповядай. – Усмихнах се, когато пъхна комплект зарове в ръката ми.
– Разбира се. Разбира се, че ти имаш комплект.
– Този ми е резервният всъщност. Постоянно играем в училище.
– Бива ли те? – попитах. – Няма значение. Вече знам, че те бива. Това е игра, която включва умението да разчиташ характера на хората и да ги манипулираш.
– Точно – каза той. – На теб щеше да ти идва отвътре.
Въпреки тази шега той още изглеждаше напрегнат.
– Държи се много странно – казах на Мира, след като той си отиде.
– Така ли? Не го познавам достатъчно добре, за да си дам сметка.
– Наистина ли? – попитах многозначително.
Изражението ѝ беше напълно невинно, когато поклати глава:
– Сигурна съм, че всичко е наред. Искаш ли да ти помогна да преместим софата, преди да тръгна?
Заедно затътрихме софата през стаята, и двете изненадани от тежестта ѝ.
– Започвам да се съгласявам с Тамзин – казах. – Ще бъде хубаво да имаме рояци от слуги, които да правят това вместо нас.
Мира се ухили в отговор:
– Ще видим. Не знам дали се справих достатъчно добре, за да се сдобия дори със съпруг само с един слуга, а какво остава пък за цели рояци.
– За разлика от Тамзин – казах.
– За разлика от Тамзин. – Тя се засмя. Изражението ѝ стана сериозно. – Но се надявам, че се справих достатъчно добре, за да получа... не знам. Избор. Или поне някого, когото мога да уважавам.
– Все още ли искаш да откупиш договора си?
Тя ми помогна да изправим софата:
– Мисля, че Тамзин беше права. Ще имам нужда и от още някаква работа освен това, а предполагам, че не е позволено.
– Ъм, да. Джаспър вероятно не би одобрил подобно нещо. Но няма да има значение. Знам, че ще можеш да избираш сред невероятни мъже. А ако се тревожиш за резултатите си, винаги можеш да се явиш отново на изпитите.
– Правилно. Миналия път бяха толкова забавни. – Тя отстъпи назад и дойде при мен да огледа какво сме направили със софата. – Имаш ли нужда от нещо друго, преди да тръгна?
– Не, освен ако не можеш да накараш малко имел да се материализира тук – казах печално. – Просто без него усещането за зима го няма.
– Нямаше да се сетя, защото при нас в Сирминика няма, но мисля, че тази стая ще стане чудесна.
След като тя си тръгна, репликата ѝ ме накара да се почувствам по-зле – сякаш ѝ дължах имел за истинско осфридианско изживяване. Когато свърших с гостната, мистрес Мастърсън ме освободи по-рано от задълженията ми, за да отида да се приготвя за празненството. Нито Тамзин, нито Мира се бяха върнали още. Сложих си най-хубавата дреха, рокля с дълга, набрана в кръста пола от небесносин брокат, осеяна с розови цветя. Под нея се носеше розова долна риза, подаваща се през ръкавите с прорези и около корсажа с банели от кост. Докато затягах връзките, си представих какво ли щеше да бъде, когато преминехме към адорийските моди. Полите бяха по-вталени и по-лесни за придвижване, корсажите – не толкова сложни.
Слязох долу, за да потърся с какво да помогна. Никой нямаше нужда от мен, а Седрик си беше тръгнал. Донякъде ми се беше искало да му се похваля, че бях пристегнала връзките на роклята за по-малко от минута. Затова си намерих занимание, като започнах да оглеждам работата, която бях свършила при украсата, но не открих недостатъци в нея – ако не се брои липсата на имел. Един поглед към часовника ми подсказа, че разполагам с един час до вечеря, и взех импулсивно решение.
Смених изящните си официални обувки със здрави ботуши и си сложих вълнена наметка. Въпреки това не бях подготвена за студения порив, който ме връхлетя, когато излязох навън през една от задните врати. За момент се поколебах в решението си, докато гледах как дъхът ми образува мразовити облачета, а после се устремих напред.
Знаех какво щеше да каже мистрес Мастърсън за самотното ми скитане из гората по това време на деня. Баба ми щеше да каже същото. Но през времето, прекарано тук, бях обиколила цялото землище на Блу Спринг на разходки и пикници с другите момичета. Наоколо не бродеха опасни животни, а бяхме твърде далече, за да има минаващи скитници. Единственият човек, когото имаше вероятност да видя, беше добродушният стар пазач на имението.
Беше най-късият ден от годината и слънцето беше залязло рано. Светлината бе почти изчезнала от западния хоризонт, а по останалата част от небето вече проблясваха звезди. Благодарение на изгряващата луна и собствения ми спомен как се стигаше до храстите с имел, ми беше лесно да се ориентирам. Най-много ми пречеше студът и съжалих, че не си бях взела ръкавици. Тънък пласт от сняг хрущеше леко, докато минавах по него.