Открих храстите с имел, където си спомнях, в най-далечния край на имота. Тук землището на имението отстъпваше място на онова, което беше останало от по-дивата, първоначална гора. Онези, които бяха построили Блу Спринг някога, бяха изсекли дърветата около къщата, замествайки ги с обширни изрядно окосени морави и изящни насаждения. Това беше обичайна практика сред модните имения и броят на подобни диви гори намаляваше.
Бях проявила достатъчно разум да си донеса нож и се залових да режа клони имел. Нямаше да успея да ги оформя в истински венец, но щях да имам достатъчно, за да направя няколко хубави украси за полиците над камините, които със сигурност щяха да надминат бръшляна на Клара. Почти бях приключила, когато забелязах нещо с периферното си зрение.
Отначало си помислих, че очите ми играят номера. Тук можех да виждам доста надалече. Луната хвърляше отблясъци по снега, а небето беше обсипано със звезди. Примижавайки към онова, което беше привлякло погледа ми, се запитах дали не виждам просто поредното отражение. Но не – това не беше бледата, сребриста светлина на луната и снега. Тази беше по-топла. Златистата светлина на пламък.
Идваше отнякъде още по-навътре в старата гора, в китка от лески и дъбове. Промъкнах се напред да разуча какво става. Най-вероятно бе пазачът на земите около имението. Ако не беше така и това бе някой нарушител, можех лесно да се измъкна, без да ме види, и да съобщя за станалото. Отново знаех, че мистрес Мастърсън и баба ми биха казали много неща за това решение, но не ме беше грижа.
Стиснала клоните имел и ножа си, започнах да се промъквам напред, придържайки се към сенките и прикритието на дърветата. Когато се приближих, видях, че всъщност имаше дванайсет светлини: мънички фенери в снега, подредени във форма на ромб в едно сечище, заслонени като с балдахин от голите клони на прастари дървета. В средата на ромба, с лице към най-стария и внушителен дъб, стоеше мъж в диплещо се от вятъра палто, което сияеше в алено на светлината от фенерите. Той коленичи с лице към източния връх на ромба и се поклони на дъба, нашепвайки нещо, което не успях да различа. После коленичи на юг и повтори ритуала.
Стомахът ми се изпълни с ужас, когато осъзнах какво ставаше. Бях пренебрегнала шеговитите подмятания на Тамзин за аланзанците и деня на зимното слънцестоене, но тук, точно пред очите ми, беше един от онези еретици, извършващ някакъв таен ритуал в нощта. Може и да не знаех за тях толкова много, колкото Мира, но от водени шепнешком разговори в Осфро бях научила достатъчно, за да знам, че ромбът, образуван от дванайсет върха, беше свещен за аланзанците. Олицетворяваше дванайсетте ангела, шест светли и шест тъмни.
Еретик използва земите ни! Трябваше да се върна и да съобщя за това. Бързо понечих да се оттегля точно когато той се обърна към северния връх на ромба – с лице към мен. Светлината освети лицето му и разкри черти, които познавах. Черти, които бях видяла преди по-малко от час. Черти, в чието съзерцаване бях прекарала твърде много време.
Седрик.
8.
Бях толкова шокирана, че имелът се изплъзна от ръцете ми. Опитах се да го взема тайно, но бе твърде късно. Вече бях вдигнала прекалено много шум и бях предупредила Седрик за присъствието си. Той мълниеносно се изправи на крака и аз си помислих да побягна, но знаех, че с тези поли няма да стигна далече. След миг той беше пред мен, взирайки се слисано надолу.
– Аделейд? Какво правиш тук навън?
– Аз ли? А ти какво... Няма значение. Знам какво правиш! – Отстъпих назад, като размахах малкия си нож. – Стой далече от мен!
– Пусни това, преди да си наранила някого. – Върху лицето му бе изписано сериозно изражение, не ядосано... просто примирено. – Не е каквото си мислиш.
Думите бяха толкова нелепи, че възпряха отстъплението ми.
– О? Нима искаш да кажеш, че не си насред еретичен ритуал по случай зимното слънцестоене?
Той въздъхна:
– Не. Искам да кажа, че аланзанците не са онези кръвожадни създания, каквито си учила, че сме.
Употребата на това „сме“ не ми убягна.
– Но... но искаш да кажеш, че си един от тях?
Той се забави дълго, преди да отговори. Повя хладен вятър, който разроши косата ми и смрази кожата ми.
– Да.
Светът сякаш се разлюля около мен. Седрик Торн току-що беше признал, че е еретик.