Протегна ръка към мен:
– Сериозно говоря. Би ли оставила това, ако обичаш?
– Не ме докосвай! – заявих и размахах ножа по-високо. Зад мъжа фенерите сияеха със зловеща светлина и внезапно се запитах дали щеше да опита да ме порази с някое аланзанско проклятие. Бях чувала много за тях, но изобщо не очаквах да стана тяхна жертва. Но пък и всъщност никога преди не бях попадала в тази ситуация с човек, когото си мислех, че познавам. Запитах се дали някой в къщата щеше да ме чуе, ако изпищя.
– Недей да пищиш – предупреди Седрик, предусетил мисълта ми. – Кълна се, няма от какво да се страхуваш. Всичко си е същото. Аз съм си същият.
Поклатих глава и почувствах как ножът трепери в ръката ми.
– Не е вярно. Ти вярваш в общуването с демони...
– Вярвам, че шестте разпътни ангела са точно толкова святи, колкото и шестте бляскави. Не са демони. И вярвам, че божествеността е навсякъде около нас в света на природата, на разположение на всички – каза той спокойно. – А не е нещо, до което можем да достигнем само чрез свещениците в техните църкви.
Звучеше по-малко зловещо, когато го представи така, но ми бяха втълпени твърде много предупреждения.
– Аделейд, ти ме познаваш. Прикрих те, когато избяга. Намерих работа на старата ти готвачка. Наистина ли мислиш, че съм някакъв слуга на мрака?
– Не – казах и най-сетне свалих ножа. – Но... но... ти си заблуден. Трябва да прекратиш това. Да спреш... ъм, да бъдеш еретик.
– Това не е нещо, което мога просто да престана да бъда. То е част от мен.
– Могат да те убият, ако те заловят!
– Зная. Повярвай ми, добре си давам сметка за това. И то е нещо, което отдавна съм приел. – Потръпнах, когато над нас отново повя леден вятър. Седрик ми хвърли поглед: изражението му стана слисано. – Хайде да поговорим на някое по-топло място, преди да получиш хипотермия.
– Например в гостната? – попитах. – Сигурна съм, че от опасните ти и незаконни вярвания ще излезе завладяваща тема за разговор, когато се върнем на празненството! Няма да отидем никъде, докато не разбера какво става. Добре съм. Сложих си пелерина.
– Тогава защо посиняваш?
– Не е възможно да виждаш това чак тук!
– Виждам, че тази наметка е предназначена да те покрие само докато стигнеш от каретата до някое празненство. А не да подскачаш наоколо през най-дългата нощ от годината. Ако отказваш да влезеш вътре, тогава поне иди ей там. – От едната страна на сечището имаше малък навес, отворен от двете страни, използван за складиране на инструменти и дърва. Вмъкнах се вътре и открих, че възпираше донякъде вятъра. Седрик дойде при мен и когато се приближи, понечих да се отдръпна стреснато, все още изплашена от спомена как го видях в очертанията на осветения от огъня ромб, сякаш излязъл от ужасните разкази, които бях чувала.
За моя изненада той разкопча аленото палто и ме придърпа към себе си, обгръщайки ме в гънките на тежкия плат. Топлината, излъчваща се от него, смекчи страха ми. Усетих мириса на познатия одеколон, който харесвах толкова много, и успях да различа почти всяка подробност от лицето му на лунната светлина сега, когато бяхме по-близо един до друг. Понеже се налагаше, се доближих до топлината, излъчваща се от тялото му, и осъзнах, че казаното от него бе вярно. Това си беше просто той, същият Седрик, когото познавах почти от година. И това правеше ситуацията още по-ужасяваща.
– Може да те убият – повторих, когато осъзнаването ме осени с пълната си тежест.
Осфридианските църковни съдилища понякога произнасяха снизходителни присъди срещу жени или чужденци, заловени да практикуват аланзанската вяра. Затвор. Глоби. Но осфридиански гражданин – мъж? Това можеше – и често наистина успяваше – да доведе до екзекуция. Свещениците стигаха до фанатизъм в стремежа си да опазят Осфрид чист. А кралят бе неспокоен при мисълта за религия, която подкрепяше всеобщото право на глас вместо наличието само на един всемогъщ водач.
– И затова трябва да отидеш в Адория – осъзнах внезапно, изричайки мислите си на глас. – Затова спореше с баща си за всички тези неща и спря занятията си в университета, нали? За да можеш да практикуваш безопасно в Кейп Триумф. – Макар че осфридианските колонии все още се подчиняваха на наложения от короната закон, доста от тях имаха укази, които допускаха определени изключения и свободи. Религията беше едно от често срещаните такива. Прехвърлянето на еретиците от другата страна на морето беше по-лесно, отколкото опитите да ги смачкат в родината, стига това да водеше до изпращането обратно на данъци и стоки.