– Не е законно в Кейп Триумф – каза той. – Нито една колония не позволява почитането на аланзанската вяра. Не още.
Наклоних глава, принудена да извършвам по-сложни маневри, за да го погледна в очите, като в същото време си оставах загърната в палтото му. Сега разбирах защо тези палта бяха толкова популярни в суровите условия на Адория.
– Ще има ли такава? – попитах.
– Е, не категорично аланзанска. Но има указ, изготвен за колония, наречена Уестхейвън, която ще позволява свобода на вероизповеданията за всички, които живеят там. На странстващите свещеници. И на Наследниците на Урос – поне онези, които не са отишли вече на север.
– Значи, можеш да отидеш там и да си в безопасност – казах, изненадана, че изпитвам облекчение заради него.
– Съвсем в началото е – думите му бяха подчертани от нотка на онази по-раншна меланхолия. – Все още се утвърждават границите и законите. Колонията още не е отворена за всички заселници – само за онези, които купят дял при първоначалното учредяване на компанията. Прекрасен шанс е да бъдеш един от ранните вложители – голям потенциал за лидерство и непосредствена сигурност, ако можеш да си осигуриш това членство. Но не е евтино.
– И затова подбираше момичета, нали? – попитах. – Не беше достатъчно само да заминеш за Адория по семейни дела. Имал си нужда от собствени пари.
– Да. Но няма да ми стигнат.
Трепнах:
– Защото избра сирминиканка и измамница, които ще ти донесат само посредствени комисионни?
– Измамница си само когато въпросът опира до шиенето и „избелването“ на зеленчуци.
Плеснах го по гърдите, твърде раздразнена, за да се запитам как беше научил за инцидента с аспержите.
– Сериозно ти говоря! Трябва да се махнеш от Осфрид. Трябва да отидеш на това безопасно място... ако има такова нещо за някого като теб.
Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че той трепва при думите някого като теб.
– Не става дума само за безопасност. А за свобода. Свобода да бъда този, който съм, без да се преструвам заради всички други. – Посочи назад към ромба. – Без да се налага да се промъквам тайно.
Думите му повтаряха като ехо моите собствени, изречени преди месеци, когато го бях помолила да опази прикритието ми. Разбирах копнежа му за свобода дори и да не разбирах мотивите зад него. Бях положила много старания, за да изляза на път, който щеше да ми позволи да поема контрол над живота си, и това бе станало с негова помощ.
– Е, все още нямаш тази свобода. Тогава защо участваш в ритуали на самата територия на Бляскавия двор?
– Не очаквах тук навън да има някого – каза той остро. – Ако зависеше от мен, днес въобще нямаше да дойда в имението – щях да отида да се моля с други, вместо да извършвам самотен ритуал. Вие празнувате края на изпитите, но за мен това е една от най-святите нощи от годината. Трябваше да дойда да отдам възхвала, преди да започне празненството ви.
Беше ми трудно да „помиря“ дръзкия и нахакан Седрик, когото познавах, с този, който така сериозно обсъждаше духовни въпроси – въпроси, които звучаха безсъдържателно на някого, възпитан в ортодоксалната вяра към единствения бог Урос, вяра, която се практикуваше в солидни църкви с добре организирани служби. Когато извърнах поглед, без да отговоря, Седрик отбеляза меко:
– Странно е – знаех, че когато това излезе наяве, другите ще гледат различно на мен. Ще ме отхвърлят. Подготвих се за това. Някак обаче не очаквах, че ще съм толкова смутен от факта, че падам в твоите очи...
Отново вдигнах поглед към него, привлечена от тона на гласа му. Това, което видях в лицето му, ме смути особено когато той придърпа палтото по-плътно около нас. Преглътнах и минах на малко по-безопасна тема:
– Има ли някакъв друг начин да се сдобиеш с парите и да вземеш дял в колонията? Не можеш ли да помолиш баща си или чичо си?
– Познаваш баща ми – изсумтя насмешливо Седрик. – Той няма представа, че съм част от това. Вероятно би ме предал лично. Открих аланзанците, когато постъпих в университета преди две години, и най-сетне нещо в този свят ми се стори смислено. Струваше ми се толкова правилно, но бях достатъчно благоразумен да не спомена дори една дума пред някого, дори и пред собствените си близки. Чичо ми също нямаше да помогне – той просто прави каквото прави баща ми. Колкото до други средства... Бих могъл да си намеря някаква работа там, но щеше да отнеме известно време да изкарам парите, нужни за колонията, особено ако не завърша образованието си тук. Вероятно в крайна сметка ще стана работник и ще замина, когато колонията вече е отворена за всички заселници – но това няма да се случи веднага. Всеки, който не е сред първоначалните заселници, основатели на колонията, вероятно ще получи гражданство чак догодина.