– Виждала съм какви дрехи си избираш. Не си точно аскет. И ето че по ирония правиш бизнес с мъже, които притежават огромни богатства в Новия свят.
– Има обаче разлика между това да натрупаш богатство чрез честен бизнес, и това да го спечелиш на гърба на онези, които очакват от теб надежда и духовни напътствия. Нима не виждаш, Аделейд, че ортодоксалните свещеници проповядват доброжелателство към всички хора, но всъщност трупат...
– Не. – Вдигнах ръка. – Спри веднага. Разбирам накъде се стремиш с това. Ще опазя тайните ти, но не се опитвай да ме спечелиш за езическите си вярвания.
Той се засмя:
– Не бих си и мечтал за това. Но е хубаво да знам, че все някъде поставяш границата.
Къщата беше все по-близо и по-близо и моментната ведрост помръква:
– Наистина съжалявам, ако съм усложнила нещата – казах меко.
– Положението вече и бездруго беше сложно. Просто внимавай... никой не е в безопасност, докато не сложиш на пръста си пръстена на някой заможен адориец.
– Ще бъде с диамант отгоре – казах му, спечелвайки си усмивка в отговор.
Вътре изпитах облекчение да видя, че повечето от другите момичета се бяха разотишли по стаите си или по други задачи, освобождавайки ме от истински потоп от въпроси. Или поне така си мислех.
Когато стигнах в стаята си, открих Тамзин и Мира. Беше ясно, че са ме чакали да се върна. Тамзин скочи на крака.
– Какво си направила? – изкрещя тя, повтаряйки като ехо думите на Седрик.
– Аз, ъм, не съм сигурна какво имаш предвид.
– По дяволите, сигурна си и още как! – Това бе неволно завръщане към предишния ѝ диалектен говор, което би скандализирало мистрес Мастърсън. – Всичко това някаква шега ли е? Да се справяш едва-едва, а накрая да връхлетиш и да смажеш всички останали?
Спомних си обвиненията, които Седрик ми отправи, когато най-напред дойдох тук – че да се представя като Ада, също е било шега за мен. Дали хората щяха винаги да възприемат така постъпките ми? Никога ли нямаше да ме приемат на сериозно?
– Как го направи? – продължаваше Тамзин. – Как постигна съвършени резултати по всичко?
– Научих много неща от работата в къщата на господарката си. Постоянно бях в близост до аристократи и предполагам, че съм усвоила привичките им. Знаеш го.
Тамзин не се хващаше на това:
– О, нима? Къде бяха тези порядки в последните девет месеца? Ти постоянно се дънеше в разни неща – но невинаги едни и същи неща! Бележеше противоречиви резултати, беше съвършена в някои задачи, а после се проваляше в най-елементарните. Каква игра играеш?
– Не е игра – казах. – Нервите ми просто ме надвиваха. Всичко най-после си дойде на мястото по време на повторното явяване на изпитите.
– Невъзможно – заяви тя. – Не разбирам как или защо правиш това, но знам, че нещо става. И ако си мислиш, че можеш просто да ми съсипеш живота и...
– О, хайде, стига – прекъснах я, преминавайки от отбрана към нападение. – Животът ти далеч не е съсипан.
Ярост изпълни чертите ѝ:
– Не е вярно. Бях успяла. Бях в челната тройка, а после ти се появи и ми отмъкна мястото. Знаеше колко е важно това за мен, но въпреки всичко продължи и съсипа всичко, за което съм работила.
Вдигнах длани, сякаш се предавам:
– Тамзин, достатъчно! Девет месеца се примирявах с драматичните ти изпълнения, но това отива твърде далече. Какво точно в живота ти беше съсипано? Можеш да разговаряш за настоящата политика, да присъстваш на вечеря със седем блюда и да свириш на пиано! Може би ще пропуснеш няколко празненства, но въпреки това ще се омъжиш за някой богат, преуспяващ мъж в Новия свят. Постигна много, тръгвайки от положението на дъщеря на перачка, и ако ми беше приятелка, също щеше да се радваш колко много съм постигнала.
– Там е работата – каза тя. – Не мога да кажа колко далече си стигнала. Живях с теб през всичките тези месеци, но не знам нищо за теб. Единственото, в което съм сигурна, е, че си лъгала всички ни, и този твой „триумф“ просто го доказва!
В гърдите ми бушуваше бъркотия от емоции. Гняв. Тъга. Безсилно раздразнение. Мразех лъжите и увъртането. Исках да разкажа на Тамзин и Мира за всичко. Титлата ми. Лайънъл. Ада. Седрик. Уестхейвън. Тези тайни ме изгаряха отвътре и искаха – не, имаха нужда – да излязат на бял свят. Но не можех да ги пусна. Последиците бяха твърде сериозни и затова трябваше да ги заровя обратно в себе си и да оставя онази ужасна враждебност да витае във въздуха.