– Дали? – попитах. – Показа ли някакви признаци, че ще ѝ мине?
Мира направи физиономия:
– Не. Но това не може да продължи дълго – дори и за нея. Може би, щом пристигнем там и има избор на кандидати, ще се успокои.
– Може би – съгласих се. Неочакваното ми издигане в класацията все още беше предмет на множество спекулации в къщата, макар че никой дори не се приближаваше до отгатването на истината. Знаех, че Мира беше сред онези, които се чудеха, но ми беше достатъчно добра приятелка, за да не настоява да ѝ разкрия нещо. Изглежда, че и самата тя си имаше тайни и умееше да уважава онези на другите.
Последният удар във враждата с Тамзин дойде в деня, когато потегляхме. Бяхме отпътували за пристанищния град Кълвър в Западен Осфрид, където чакаха двата наети кораба на Джаспър. Беше студен, бурен ден и докато се гушехме близо до кейовете, дочух как някои от моряците мърморят за зимното прекосяване на морето. Мистрес Мастърсън също го беше споменала на Джаспър, а той бе отхвърлил възражението, свивайки рамене, с думите, че пролетта е достатъчно близо, за да няма бури. Ако успееше да изпревари другите търговци, прекосяващи морето през пролетта, можеше да изкара по-голяма печалба от стоките, които прекарваше.
Мистрес Мастърсън и другите отговорнички на именията бяха дошли с нас, макар че не всички щяха да отидат в Адория.
– Когато пристигнете, ще бъдете в умелите ръце на мистрес Кълпепър – каза ни мистрес Мастърсън. Студеният морски вятър плющеше около нас и аз се загърнах по-плътно с наметката си. – Тя ръководи нещата от адорийска страна и ще се грижи за вас.
Въпреки уверените ѝ думи видях в чертите на мистрес Мастърсън загриженост. Беше ни преподавала с благовъзпитано – и често пъти строго – изражение, но мекотата в чертите ѝ сега показваше криещата се отдолу привързаност.
– Слушайте онова, което ви казват там, и помнете това, което сте научили тук – посъветва ни отговорничката на Суон Ридж.
– И не разговаряйте с моряците – каза друга отговорничка. – Дръжте се настрана и винаги се движете на групи, ако излезете от каютите си.
Не беше нужно да ни казва това. Моряците, които товареха вещите ни и стоките на Джаспър, бяха едри и груби на вид. Избягвах да ги поглеждам в очите, докато минаваха покрай нас с товарите си. Смятах, че са много строго предупредени да не общуват с нас, но предпазливостта никога не беше излишна. Джаспър ги наблюдаваше сега, докато нареждаше кои кораби какви стоки ще пренасят. Благодарение на нас и на търговията си със сигурност щеше да изкара добра печалба от това пътуване и си помислих, че е жалко, че не можеше да използва тези пари, за да помогне на сина си. От онова, което бях забелязала обаче, Седрик беше прав да предполага, че баща му не би подкрепил различни религиозни убеждения.
Самият Седрик се появи, когато наближи времето за качване на борда, с типичното за него закъснение. Дотогава стоките вече бяха натоварени и беше наш ред. Джаспър четеше имената ни от списък и посочваше на кой кораб ще се качим. Групата от нашето имение пътуваше на Добра Надежда, затова се шокирах, когато чух да прочитат името на Тамзин сред пътничките на Сивата чайка.
Дори Мира беше изненадана. Мисля, че и тя подобно на мен не беше смятала наистина, че Тамзин ще допусне кавгата ни да стигне до такива крайности.
– Тамзин... – изрече тя слисано, докато гледаше как приятелката ни минава покрай нас.
Но Тамзин не погледна назад и се забави за миг само за да подаде на мистрес Мастърсън връзка писма и да каже: „Благодаря, че се погрижихте за тези“. После продължи нататък. Сърцето ми се сви, когато тя се качи на другия кораб. Бях предпочела интересите на Седрик пред нейните и понякога особено когато се будех посред нощ, се съмнявах дали бях направила правилния избор.
– Тя ще се опомни – повтори Мира, докато вървяхме по кея. Не звучеше така уверена както обикновено. – Длъжна е. Това пътуване ще ѝ даде много време за мислене.
Каютата ни на Добра Надежда беше малка, както и трябваше да се очаква, с шест тесни койки. Мира и аз бяхме настанени заедно с три други момичета от Блу Спринг, както и с едно на име Марта от Суон Ридж Манър. С нея бе успяла да се смени Тамзин. Каютите ни бяха близо до онези на другите момичета от Бляскавия двор, както и до тази на госпожица Брадли, отговорничката от Дънфорд Манър. Тя се срещна с нас в малкото общо помещение, където щяхме да се храним, и повтори голяма част от онова, което бяхме чули на кейовете, относно правилата къде можехме да ходим и какво можехме да правим. Вариантите бяха ограничени и два месеца в такова тясно пространство ни се струваха като много дълго време.