Когато най-сетне потеглихме, всички излязохме на палубата да гледаме. Сърцето ми заблъска като чук, докато наблюдавах как прибират въжетата и моряците си вършат работата. Като графиня на Ротфорд бях правила много неща, но никога не бях предприемала такова голямо плаване. Бях пътувала с кораб до Лорандия веднъж като дете, но не помнех много от това. Онова пътуване отне само един ден – през тесния канал, който отделяше Осфрид от континенталната му съседка. До нас Сивата чайка също потегляше и успях да различа ярката коса на Тамзин сред момичетата, събрани там.
– С кораб ли дойде от Сирминика? – обърнах се към Мира, внезапно осъзнавайки, че не я бях питала никога преди. Очите ѝ бяха приковани върху отдалечаващия се бряг на Осфрид и се запитах дали съжаляваше, че напуска страната, в която бе намерила убежище.
– За част от пътуването. Скъпо е да направиш цялото пътуване с кораб и повечето от нас, бежанците от войната, не можеха да си го позволят. Групата, с която бях, потегли по суша, а после се качихме на кораб от Белсия. – Тя се усмихна, осенена от спомен. – Ако си мислиш, че нашата каюта е малка, трябваше да видиш онзи белсиански кораб. Никой нямаше дори легло – бяхме в товарния отсек. За щастие, онова плаване продължи само няколко дни.
Стиснах ръката ѝ, осъзнавайки, че никога не бях разбирала напълно колко много бе преживяла.
– Сигурно е било ужасно.
Тя сви рамене:
– Беше каквото беше. Това е минало.
– А сега продължаваш към по-хубави неща – обади се Седрик, приближавайки се бавно до нас. Беше пъхнал ръце в джобовете на аленото си палто: напомни ми за нощта, когато го бях открила да извършва аланзанския ритуал. В това облекло изглеждаше като почтен търговец или студент, но вятърът, който рошеше буйно косата му, му придаваше нотка на невъздържаност, напомняйки ми за онзи момент, когато бе говорил за пускането на страстите си на воля. Потръпнах.
– Надявам се – каза Мира. – Каква е каютата ти?
– Предполагам, че си отседнал в луксозна огромна каюта – подразних го.
– Такава се полага на баща ми. Аз съм в каюта като вашата и деля койка с други пасажери. – Кимна към група мъже от другата страна на палубата: облеклото и обноските им свидетелстваха, че произхождат от различни обществени прослойки.
– Кои са те? – попитах, любопитна кой друг отиваше в Новия свят. Един мъж с развяваща се на вятъра черна коса ме оглеждаше изучаващо. Ако се беше избръснал и си беше облякъл неизмачкани дрехи тази сутрин, можеше да е зашеметяващ. Когато видя, че съм го забелязала, кимна вежливо и отмести поглед.
– Главно търговци. Неколцина авантюристи. Онези, с които съм настанен, са доста приятни – ужасно са любопитни за вас, момичетата, както може да се предполага.
– Някакви потенциални кандидати? – попитах. – Да задействам ли чара си?
– Не знаех, че изобщо си го изключвала. – Седрик огледа мъжете за няколко мига, а после поклати глава. – Е, мисля, че все още не са толкова успели. Никой от тях не би могъл да си позволи някоя от вас.
Няколко момичета, застанали наблизо, дочуха думите му и насочиха жадни погледи към скупчените мъже. Тази група може и да не бе постигнала безумни успехи, но някои от мъжете имаха вид, сякаш водят доста охолен живот. Досещах се какво си мислят останалите момичета. За повечето от тях, произхождащи от обеднели семейства, всеки от тези господа щеше да означава издигане с едно стъпало по-високо в света. Какво ни чакаше, ако мъжете в Адория бяха по-заможни от тези?
След като тръпката от потеглянето се уталожи, повечето момичета се върнаха в каютите си. Малко след началото на плаването някои излязоха отново на палубата, след като започнаха пристъпите на морската болест. От време на време ми прилошаваше леко, но скоро се съвзех. На Мира изобщо не ѝ прилоша.
Госпожица Брадли предпочиташе да стоим долу, но не обезсърчаваше разходките ни, стига да ги правехме на групи. Най-голямата ѝ грижа, изглежда, беше да нанасяме дневни овлажнители на лицата си, за да не загрубее кожата ни от солената вода, преди да стигнем в Адория. Мира беше особено неспокойна и мразеше да стои затворена вътре. Придружавах я възможно най-често, макар да знаех, че понякога се измъкваше тайно сама.
– Какво мислиш, че прави Тамзин? – попитах един ден. Двете с Мира стояхме до перилата и гледахме Сивата чайка. Никога не изчезваше от погледа ни и присвих очи, надявайки се да мярна червената коса.