– Крои планове – каза Мира. – Преценява другите момичета и обмисля как да ги победи.
Усмихнах се при тази мисъл: знаех, че е права.
– Съперниците ѝ са там, нали? Момичетата, които имаха равни резултати с нейните?
Мира кимна:
– Може би всичко това е било ход за заблуда, за да може да шпионира конкуренцията.
– Ще ми се да беше. – Винаги ме пробождаше болка в гърдите, когато оглеждах другия кораб. Удивително беше колко много ми липсваше пресметливото поведение на Тамзин, а разривът между нас сякаш засенчваше всякакво удоволствие, което можеше да изпитам от това пътуване.
Мира, смела както винаги, отиде право до парапета и надникна надолу към водата. Това ме накара да потреперя. Постоянно се боях, че ще падне през ръба. Отместих очи от нея и се загледах към далечните предели на синкавосивото море. Предположих, че цветът му бе доста подобен на този на очите на Седрик.
– Толкова прекрасно – промърморих.
– Това първото ви плаване ли е?
Обърнах се и видях мъжа, който ме беше наблюдавал през онзи първи ден – същия, който трябваше или да се избръсне, или просто да си пусне истинска брада. Всъщност, колкото повече го оглеждах, толкова повече просто ми се искаше да... ами да му придам спретнат вид. Измачканото му облекло беше достатъчно прилично, но както беше отбелязал Седрик, едва ли принадлежеше към класата на онези, които можеха да си ни позволят.
– Съжалявам – каза той с усмивка. – Не е редно да разговаряме, ако не сме се запознали официално, нали?
– Е, тази обстановка не е много официална – казах, когато Мира дойде и застана отново до мен. – Аз съм Аделейд Бейли, а това е Мира Виана.
– Грант Елиът – отвърна той.– Щях да си сваля шапката, ако я имах, но отдавна научих, че в този вятър дори не си заслужава да нося такава.
– Значи сте били в Адория преди? – попита Мира.
– Миналата година. Имам дял в един магазин, който екипира хора за експедиции и оцеляване в пустошта. Партньорът ми го управляваше през зимата, а сега аз се връщам.
Очите на Мира светнаха:
– А вие самият били ли сте на много експедиции, господин Елиът?
– Тук-там – отвърна той, извърна се от нея и съсредоточи вниманието си отново върху мен. – Нищо, което би ви се сторило интересно. Сега, помогнете ми да разбера как са организирани нещата при вас. Класират ви според определен скъпоценен камък, нали? И вие сте най-скъпият?
– Диамантът – заявих. – А Мира е гранат.
– Следователно това означава, че ще посещавате всевъзможни...
– Ето къде сте били. – Седрик се приближи небрежно до нас и се усмихна, когато видя Грант. – Изглежда, че тримата вече сте се запознали. Господин Елиът е един от мъжете, с които деля каюта. Аделейд, трябва да те заема за малко. – Кимна към друга група от нашите момичета малко по-нататък. – Мира, ще можеш ли да слезеш обратно долу с тях, когато си тръгнат? Мисля, че тръгват скоро.
– Разбира се – каза Мира. – И може би господин Елиът би могъл да ми разкаже повече за бизнеса си.
Грант поклати глава:
– С удоволствие бих го сторил, но току-що си спомних нещо, за което трябва да се погрижа.
Той си тръгна, а Мира отиде при другите момичета. Седрик ми направи знак да го последвам и очаквах просто да намерим някое усамотено кътче на палубата, за да поговорим. Вместо това той слезе долу, водейки ме през тесните вътрешни коридори на кораба, докато стигнахме товарен отсек, отрупан догоре със сандъци.
– Какво, за Бога, правим тук? – попитах, когато той затвори вратата зад нас.
Той ми махна да мина напред покрай няколко реда сандъци, а после посочи с надут жест:
– Вашето ателие, мадам.
Надникнах в тясно пространство, заслонено от голяма камара сандъци, и открих платно и бои.
– Вмъкнах ги тайно на борда и изчаках, докато успея да намеря място, където рядко идва някой – обясни той, явно горд с находчивостта си.
Коленичих да погледна боите, разпервайки полите си около тялото. Огледах бурканчетата с бои едно по едно.
– Маслени бои.
– Това променя ли нещата? – попита той.
– Отразява се на това, което мога да направя. Не мога да направя фалшификат на Фларенсио. Той използва други материали.
Предишната гордост на Седрик се разколеба:
– Не знаех. Ще можеш ли да направиш нещо?
– Разбира се. – Прехвърлих през ума си списък на различни художници, чиито творби бях виждала, включително използваните видове бои и платна. Имах доста добра памет за детайлите. Въпросът щеше да е да избера кой стил е в обсега на уменията ми. – Тодорос – казах най-накрая. – Художник от Мирикози. Мога да направя някоя от неговите. Голяма част от търговията на Мирикози минава през Сирминика, а при целия хаос, който цари там точно сега, измъкването на една фалшива картина няма да е толкова необичайно.