– Можеш ли да успееш за по-малко от два месеца?
Поколебах се:
– Предполагам – особено ако мога да имам по два часа всеки ден.
– Ще се погрижа – каза твърдо. – Ще се постараем това да се случи.
Когато той просто остана да стои там и да ме гледа очаквателно, възкликнах:
– Какво, още сега ли?
– Защо не? Нямаме много време.
– Не мога просто така да се впусна в рисуването на сериозна творба. Особено докато ме гледаш през цялото време.
Той отстъпи назад – но не много.
– Е, не мога да те оставя. Трябва да съм наоколо, в случай че някой влезе.
– Е, ако влезе, това няма да попречи да ни хванат във фалшифициране на произведение на изкуството – процедих.
– Ще те спаси от някой шляещ се моряк. Сега. Трябва ли ти нещо друго?
– Повече пространство. Повече време. Кораб, който не се клати постоянно. И може би нещо за ядене, което не е изсушено и консервирано. Бих убила за един меден сладкиш. – Виждайки раздразненото му изражение, казах: – Хей, я се опитай ти просто да се хванеш да рисуваш репродукция на един от най-великите съществуващи художници. Искам да ти помогна, но трябва да го обмисля.
След като разучавах творбите на Тодорос почти цял час, най-накрая се залових да скицирам с въглен върху платното и започнах да планирам сцената. Тодорос беше прочут с поредица от четири картини, наречена Дамата при фонтана. Освен това всяка картина имаше номер. На всичките под различен ъгъл и в различни пози беше изобразена млада жена, застанала до фонтан, и бяха рисувани по различно време. Понякога на тях имаше и друг човек – мъж или дете. Надявах се, че ще е лесно да пробутаме пета, току-що открита картина.
Отначало щрихите ми бяха предпазливи. Чудноватата, тясна и потискаща обстановка не ми помагаше с нищо. Нито пък постоянното люлеене на кораба. Накрая реших, че най-лесно ще е да изобразя жената в гръб, и трябваше да си спомня точното разположение на фонтана и броя на дърветата около него. С течение на времето придобих по-голяма увереност и с удоволствие потъвах в работата. Тя отклоняваше ума ми от измамата, в която бях замесена, и постоянната тъга за Тамзин.
Забравих, че Седрик е там, и подскочих, когато се обади:
– Аделейд, трябва да вървим.
– Трябва ли? – Кимнах към платното. – Не съм свършила със скицата.
– Вече се забавихме по-дълго, отколкото беше редно. Почти е време за вечеря и се надявам, че госпожица Брадли не те е търсила.
Неохотно предадох въглена и загледах как Седрик прилежно скри всичко.
– Внимавай – предупредих. – Да не скъсаш платното.
– Може би това просто ще допълни автентичността на твърдението, че е било измъкнато тайно при опасни условия.
– Може би – казах, разкършвайки схванатите си мускули. – Но картина, която успява да стигне дотук непокътната, ще донесе по-добра цена за бедните, безпарични езичници. Един евентуален купувач няма да оспори чудото, за да окачи в дома си хубава и спретната картина.
– Е, този беден, безпаричен езичник е признателен.
Излязохме от товарното помещение, но спряхме отново в тесния коридор точно преди да стигнем до каютите на Бляскавия двор. Той снижи глас:
– Във всеки случай къде се научи да рисуваш така? Картината? Много хора умеят да рисуват. Малцина могат да нарисуват такава имитация.
Още един тежък въпрос.
– Баща ми – казах след няколко дълги мига. – Това беше игра, която играехме. За да изпробва паметта ми.
Той бързо забеляза промяната в мен.
– Съжалявам. Не исках да повдигам разстройващи теми. Но сигурно е бил забележителен, за да има такава вяра в теб. Доколкото съм виждал, единствената грижа на благородниците е дъщерите им да се държат вежливо и да се омъжат изгодно.
– Той също се интересуваше от тези неща. Но не мисля, че това, което се готвя да направя, е точно бракът, който той имаше предвид. Знаеш ли за Рупърт, първият граф на Ротфорд?
– Разбира се. Всички осфридианци знаят за него. – Седрик ме погледна многозначително. – И зная кои са преките му потомци.
– През целия ми живот ми втълпяваха колко е важно това. Каква отговорност е онази титла. – Облегнах се на грубата дървена стена, мислейки си за баба. – Понякога се питам дали не осквернявам това наследство. Не знам.
Изражението на Седрик омекна:
– Е, знам две неща. За да си графиня, значи, той е един от малкото предци, допуснал титлата му да се предаде на потомките му по женска линия. Повечето не правят това, което означава, че не е бил човек, който вярва в придържането към архаичните правила. Би трябвало да се гордееш с това.