– Не е нужно да съдиш за мен по някого от прадедите ми. Какво е другото нещо, което уж знаеш?
– В него няма „уж“. Рупърт е зарязал удобния живот на континента, отплавайки на запад към дива земя, за която знаел малко. Направил го не защото този избор бил сигурният или лесният. Направил го, защото това бил правилният избор, защото знаел и усещал с цялото си същество, че оставането в старата родина го изцежда и трябва да продължи към по-велики неща. Той не е осквернил наследството си. Бил е смел и дързък. – Седрик ме погледна многозначително. – Да ти звучи като някого, когото и двамата познаваме?
– За себе си ли говориш?
Понечих да се извърна, преди да може да види усмивката ми, но той ме хвана за ръката и ме дръпна обратно. Когато го погледнах, почувствах как веселостта ми изчезва. В изражението му имаше нещо обезпокояващо сериозно. Коридорът внезапно ми се стори много малък, пространството между нас – още по-малко.
– Никога не подценявай собствената си стойност – каза ми той. – Аз със сигурност никога не съм я подценявал.
Искаше ми се да се усмихне отново или да се пошегува, и когато не го направи, се отдръпнах:
– Трябва да вървя. Доскоро. – Забързах към каютата си, изплашена какво щях да видя, ако погледна назад.
11.
През онези първи дни Седрик бе нервен. Беше очаквал мигновено да хвана четката и платното и да започна да изобразявам хора и пейзажи. Тези неща щяха да се появят, но първо трябваше да свърша основната работа. Скицирах и полагах основните цветове и бавно, малко по малко, творбата започна да оживява. Всеки път, щом приключех поредния етап от рисуването, все ми се струваше, че не съм имала достатъчно време. Минутите летяха, и ме пробождаше тревога, че нямаше да успея да свърша преди края на плаването ни.
Извън импровизираното ми ателие обаче времето ми за рисуване беше забележимо дълго.
– Ето те и теб – възкликна госпожица Брадли една вечер. Не можех да си тръгна от ателието, докато една от боите не се слегне както трябва, и затова бях закъсняла за вечеря в общото ни помещение. Всички други момичета бяха насядали и приковаха погледи върху мен, докато стоях на прага. На дълго пътуване като това всеки, забъркал се в неприятности, си беше направо висша форма на забавление.
– Съжалявам, мадам. – Сключих ръце пред тялото си и се опитах да си придам разкаяно изражение. – Разхождах се по палубата и когато тръгнах да се връщам, на стълбището се натъкнах на група моряци – поправяха нещо. Не исках да ми се налага да минавам прекалено близо до тях, затова изчаках – дискретно, докато приключат. Сметнах, че така е редно да постъпя.
Госпожица Брадли изцъка с език:
– Редното щеше да е да не излизаш сама на палубата. – Поне не бях единствената, провинила се в това. Няколко момичета с морска болест също често понасяха укори.
– Съжалявам – повторих. – Просто имах нужда от въздух. Тук долу понякога започва да ми се гади.
Тя продължи да ме оглежда критично още миг, а после ми кимна да сядам.
– Много добре, но гледай да не се повтаря. И това важи за всички ви.
Момичетата закимаха покорно, знаейки много добре, че вероятно щеше да се повтори. Изпуснах въздишка на облекчение и се настаних до Мира. След като започна тази работа със Седрик, не бях успявала да прекарвам много време с нея. Отначало тя бе отбелязвала това и се беше опитвала да ме включва в разходките по палубата, но в крайна сметка се беше отказала. Сега, когато не рисувах, понякога я откривах сама в каютата ни да препрочита приключенските си истории. Друг път изобщо не можех да я открия наоколо.
– Поредното упадъчно ядене – каза тя и ми подаде панерче със сухари.
Намръщено взех едно парче твърд сухар, а после добавих малко кисело зеле от един поднос. Уроците ни по изтънчено хранене и етикет не ни бяха от особена полза в момента, докато се изхранвахме с тези прости моряшки дажби. Храната сама по себе си не ме смущаваше толкова много, колкото фактът, че всеки ден ядяхме едно и също.
Бях вдигнала сухара към устата си, когато Клара внезапно каза:
– Горе не вали ли? Защо не си мокра, Аделейд?
Застинах, когато очите на всички отново се извъртяха към мен.
– Аз... бях се скрила – казах най–сетне. – Знаех, че госпожица Брадли няма да иска да си съсипем дрехите – или дори косите. Може и още да не сме в Адория, но е добре да поддържаме определени стандарти. – Вече сигурна, че имам на какво да се опра, се усмихнах сладко на Клара: – Разбирам защо ти може би не мислиш за тези неща на пътуване като това. Но като диамант на групата ни намирам, че това е нещо, което трябва постоянно да имам предвид.