– Не по-глупаво от обикновено – отвърна той и изчезна през вратата.
Огледах се из стаята, преценявайки спътничките си. Някои стояха сами, борейки се със страха си по свой собствен стоически начин. Други се бяха скупчили на групички, плачеха и ридаеха. Преброих ги набързо и забелязах, че една липсва.
– Мира! Къде е Мира?
Госпожица Брадли поклати глава, явно разстроена от собствената си паника.
– Не знам. Просто ще трябва да се надяваме, че се е подслонила в някое друго помещение.
Ужасно чувство – усилено от почти постоянното клатене и люлеене на кораба – се надигна в мен. Мира не беше в някое друго помещение, сигурна бях в това. Вероятно отново се беше измъкнала тайно на палубата. Тя бе находчива – но дали щеше да успее да слезе навреме?
Закрачих бързо към вратата с нестабилна походка:
– Трябва да я намеря. Трябва да се уверя, че е невредима. – Помъчих се да надвикам скърцането на кораба и воя на вятъра навън: и двете сякаш се усилваха с всяка минута.
– Аделейд! – възкликна госпожица Брадли. – Категорично не! – Пристъпи към мен, но една вълна я блъсна и тя изгуби равновесие. Излязох през вратата, без да поглеждам назад.
Минаването през коридора бе ужасяващо изпитание. Залитането на кораба непрекъснато ме запращаше към стените и напредвах бавно. Целият ми свят бе в безпорядък и осъзнах по-ясно от всякога, че се намирах в огромна водна шир, затворена в малко парче дърво. Никога, абсолютно никога не бях изпитвала такъв страх – дори не и когато се измъквах тайно от Осфро. Тогава бях рискувала да си навлека наказание от хората. Това тук беше гневът на природата.
Най-сетне стигнах до един от люковете, през които се излизаше на палубата. Започнах да се катеря нагоре и бях напълно неподготвена за мощния вятър, който ме връхлетя. Блъсна ме назад, остър и студен от жилещата суграшица. Небето над нас беше в противен зеленикавосив цвят, а всичко около мен се движеше. Моряците тичаха, изпълнявайки резките заповеди на капитана и първия помощник-капитан, грабваха въжета и пристягаха незакрепените предмети. Само след миг бях подгизнала, когато нов порив на вятъра ме блъсна в един пилон. Вълна, която сякаш стигаше чак до небето, се разби в нас и едва не обърна кораба на едната му страна. Успявах да се крепя, като се държах за пилона, но видях мнозина опитни моряци, подмятани от вълните, да крещят и отчаяно да търсят нещо – каквото и да е – за което да се хванат.
Заради мъглата от навяващата суграшица и паренето в очите едва можех да виждам. Но после на отсрещната страна на палубата мярнах позната фигура. Мира седеше, притисната от голяма, счупена греда, която се беше стоварила напреки върху нея. Приятелката ми беше опасно близо до ръба на кораба и това внезапно предизвика у мен усещане за дежавю, напомнящо за всичките онези пъти, когато се тревожех, че тя стои в самия край на палубата. Без колебание забързах към нея – доколкото можех да бързам в такива условия. В трескавата си суетня повечето моряци дори не ме забелязаха, но когато минах покрай Стария Лефти, привлякох вниманието му.
– Какво правиш, момиче? – изкрещя той. – Слизай долу!
Посочих към Мира:
– Доведете помощ! Трябва да махнете това от нея.
– Ти го махни от нея – изсъска той в отговор. – Ние трябва да опазим този кораб от потъване.
Той си тръгна, а аз бързо отидох до Мира. Чудесно. Щом на мен се падаше да отместя гредата, щях да го направя. Коленичих и се опитах да я издърпам, но не можах да я помръдна.
– Прекалено тежка е – изкрещя ми тя. – Остави ме и се връщай долу.
– За нищо на света – извиках в отговор и продължих да тегля и да дърпам. В пръстите ми се забиваха трески, а мускулите ми пламнаха. Успях да поместя леко гредата, но все още бе напълно невъзможно да освободя приятелката си. Предположих, че ако гредата бе толкова неподвижна, това означаваше, че Мира няма скоро да политне от кораба, но щях да се чувствам по-добре, ако беше долу с всички останали. Събрах сили и се напрегнах отново, заричайки се, че ще отместя гредата от нея, каквото и да ми коства. Почти готова да заплача, се стреснах, когато към мен внезапно се присъедини нов чифт ръце. Беше Грант Елиът. През по-голямата част от плаването не го бях виждала. Беше направил още два опита да говори с мен през първата ни седмица на борда, а след това на практика беше изчезнал.
– Дърпайте с мен – нареди рязко, с много по-различен тон от онзи, с който бе разговарял с мен. Изгледа ме гневно, когато гредата остана все така неподатлива. – По дяволите, опитваш ли се изобщо, момиче?