– Разбира се, че опитвам! – изкрещях в отговор.
– И двамата трябва да вървите... – помъчи се да каже Мира.
– Тихо – изсъска ѝ Грант. На мен каза: – Ще го направим, като преброим до три. Вложи в това цялата си сила, а после измъкни отнякъде и такава, която дори не си подозирала, че притежаваш. Едно – две – три!
Дръпнахме и аз направих каквото ми нареди, изравяйки всичките си запаси от сила. Имах чувството, че ръцете ми ще се откъснат, но двамата с Грант най-накрая повдигнахме гредата точно колкото Мира да измъкне крака си и да се освободи. Той ѝ помогна да се изправи нестабилно.
– Можеш ли да ходиш?
Тя кимна колебливо, но когато тръгна напред, стана очевидно, че глезенът ѝ я забавя. Двамата с Грант я хванахме под ръка, за да ѝ помогнем: така ставаше много по-трудно да пазим равновесие в това бурно време. Ветровете виеха около нас и воят им се смесваше с виковете на моряците. Няколко ни изкрещяха да слизаме, но повечето се втурнаха покрай нас, без да ги е грижа дали ще паднем през борда.
Накрая успяхме да прекосим люлеещата се палуба и да стигнем до един от входовете долу. Точно когато се готвехме да влезем, Мира посочи и изкрещя:
– Аделейд!
Проследих погледа ѝ до мястото, което ми показа. Трябваше ми един миг да видя какво сочеше, тъй като почти всичко бе замъглено от бурята. Но после, далече нататък върху тъмните води, в мъглата на морската буря различих гледката, която острото ѝ зрение беше видяло. Сивата чайка. Беше малко по-далеч от нас, отколкото обикновено, и от това разстояние изглеждаше, сякаш се подмята по вълните като детска играчка, люлеейки се опасно напред-назад. Понякога се накланяше надясно или наляво толкова силно, та бях сигурна, че няма как да успее да се изправи.
Тамзин. Тамзин беше на борда му.
Дали и ние им изглеждахме по същия начин? И ние ли се клатехме толкова много? Нямах време да се замислям за това.
– Стига сте зяпали! Вървете! – нареди ни Грант. – Побързайте!
Успяхме да слезем, но получихме единствено кратко спасение от суграшицата и вятъра; корабът все още се накланяше страховито. Грант ни изпрати обратно до общото помещение на Бляскавия двор и се обърна.
– Къде отивате? – попита Мира.
Той едва хвърли поглед назад:
– Да видя дали и други глупачки имат нужда от помощ.
Мира го проследи с поглед как се отдалечава забързано: в очите ѝ тлееше гняв.
– Все на мъжете се полага да правят всичко.
– Искаш да се върнеш там навън ли?
– Бих предпочела да правя нещо полезно, отколкото да седя безучастно и да се тревожа, че ще ми се намокри роклята.
Госпожица Брадли ни зърна на прага:
– Момичета! Влизайте тук! Слава на Урос, че сте невредими.
Доста от момичетата се молеха на бога. На няколко други им бе прилошало, но това беше дреболия в сравнение с всичко друго, което ставаше. С Мира намерихме едно кътче и седнахме, обгръщайки се взаимно с ръце.
– Сигурна ли си, че си добре? – попитах.
Тя кимна и докосна глезена си:
– Наболява ме, но няма нищо счупено. В най-лошия случай – навяхване. Извадих късмет. Гредата падна така, че само да ме хване в капан, но не го смачка.
Прегърнах я по-силно, опитвайки се да сдържа сълзите си:
– Видя онзи кораб. Тамзин е там.
– Тя ще се справи – каза Мира пламенно. – Умее да оцелява. Няма да допусне някаква буря да ѝ попречи да си намери богат съпруг.
Но никоя от двете ни не можеше да открие нищо забавно в тази мисъл. И всъщност предположих, че би трябвало да се безпокоим също толкова и за себе си, докато бурното море продължаваше да ни подмята. Останахме вкопчени така една в друга с часове, всяка затаяваше дъх, когато се блъснехме в някоя от онези грамадни вълни, и ни се струваше, че този път със сигурност ще ни съборят. Навярно вече бе полунощ, но нямаше начин някоя от нас да успее да заспи.
В един момент настъпи затишие и ме накара да помисля, че сме се измъкнали, но мисълта бе краткотрайна: после бурята ни връхлетя отново и ни накара да подемем поредното мъчително бдение. Когато бурното повдигане и спадане на вълните отново се уталожи и корабът започна да се движи по-спокойно, не се доверих на затишието. Подготвих се за ново завръщане на бурята, но това не се случи. Мира повдигна глава от рамото ми и ме погледна; всяка от нас си мислеше същото: възможно ли беше това да е свършило?
Получихме отговора си малко по-късно, когато Седрик пристигна в каютата ни. Той също беше блед, очевидно разтърсен от онова, което току-що бяхме претърпели. Огледа помещението, обръщайки специално внимание на Мира и мен, а после се обърна към госпожица Брадли.