– Тогава ѝ кажи, че съм добре. Че съм имала нужда да остана насаме.
– Но ти не си добре.
Предишният гняв се надигна в мен и рязко скочих на крака:
– Защо? Защото не мога да продължавам с този маскарад? Защото искам да скърбя като чувстващо човешко същество?
Той се изправи и застана до мен:
– Всички искат да скърбят. Никой не пренебрегва случилото се.
– Баща ти го пренебрегва – посочих.
По лицето на Седрик премина измъчено изражение.
– Не е... изцяло нечувствителен. Но деловото му чувство го надвива. И този бизнес нюх му подсказва, че трябва да се появим по същия внушителен начин, по който винаги пристига Бляскавият двор. Чух го да казва на госпожица Брадли, че щом стигнем в къщата, ще си дадем малко по-голям отдих от обикновено, преди да започне балният сезон.
– А после ще продължим, все едно изобщо нищо не се е случило – отбелязах. – Ще танцуваме. Ще се усмихваме. Ще се издокарваме.
– Аделейд, какво очакваш? Да, баща ми е закоравял, но е прав, че сме тук с определена причина. Не можем просто да отменим начинанието заради случилото се със Сивата чайка.
Отпуснах се тежко до стената и затворих очи:
– Тамзин беше на онзи кораб.
– Знам.
– Знаеш ли защо? – попитах, съсредоточавайки вниманието си отново върху него. – Заради мен. Заради онова, което направих. Заради онзи номер с изпитите.
– Аделейд...
– Не съжалявам, че ти помогнах – продължих. – Бях ти длъжница. Но трябваше да ѝ кажа. Трябваше да ѝ разкажа за миналото си и да вярвам, че като моя приятелка ще опази тайните ми. Но бях прекалено горда – прекалено упорита и заслепена от собствената си важност. А сега тя е мъртва. Заради мен.
Той леко обви ръце около мен и се опита да ме притегли към себе си. В мен се разбуди мимолетен спомен за момента ни с медените сладкиши и аз се оттласнах от него. Не можех да се справя с това, не и точно сега.
– Не можеш да мислиш така – каза той. – Вината не е твоя.
– Наистина ли? Тогава чия е? Чия е вината, че тя беше на онзи кораб?
– Нейна. Тя взе това решение и беше също толкова упорита като теб. Всеки от нас отговаря сам за живота си и трябва да живеем с последиците от изборите, които правим.
Онези сълзи заплашваха да бликнат отново и аз примигнах, отказвайки да им дам власт над себе си.
– Точно както направих аз, откакто си размених мястото с Ада. А сега ти казваш, че трябва да продължа с онова, което започнах. Че трябва да отида и да си хвана богат съпруг.
– Казвам... – той направи пауза, за миг челото му се набразди. – Казвам, че не искам да отидеш във фабрика.
– Аз също – признах. Пропастта беше тук, а изборът зависеше единствено от мен. Да стисна зъби и да продължа упорито към Адория или да изприпкам обратно в Осфрид. – Чудесно. Ще се съглася да играя тази игра и ще отида да се приготвя.
Опитах се да тръгна към вратата, а той ми препречи пътя:
– Аделейд... Съжалявам. Наистина съжалявам.
– Знам – казах. – Аз също. Но това не може да промени нищо.
***
Обратно в крилото, отделено за Бляскавия двор, намерих момичетата да тичат забързано между собствените си каюти и общото помещение, всяка твърде заета с косата и облеклото си, за да спре и да поговори с мен. Малко от тях ме поглеждаха в очите, макар че забелязах няколко да ми хвърлят коси погледи, когато си мислеха, че не виждам.
В стаята си открих Мира да закопчава роклята си. Беше ушита от пищен, ален сатен, избродиран със златни цветя. Под роклята проблясваха копринени фусти в същия златист цвят. Изглеждаше екзотична и загадъчна. Когато ме видя, моментално спря да се закопчава и ме грабна в прегръдките си. Сгуших се в нея и трябваше да се преборя с напиращите отново сълзи.
– Значи нямаш проблем да направиш това? – попитах. При нейната независима природа почти бях очаквала тя също да се разбунтува.
– Разбира се, че имам – каза тя спокойно. Когато се вгледах в нея по-внимателно и забелязах вълнението в очите ѝ и бръчките по лицето ѝ, осъзнах, че спокойният ѝ тон прикриваше прилив на гняв и тъга. Просто умееше да го възпира по-добре, отколкото аз. – Но няма да постигна нищо, ако ме върнат в Осфрид. Трябва да продължа напред, да стигна до следващия етап. И ти също.
Дръпнах се назад и кимнах:
– Знам. И искам да кажа... наистина разбирам за какво съм се договорила. Искам да го направя. Но Тамзин... – започнах да се задавям, неспособна до продължа. Мира стисна ръката ми.
– Знам – каза тя. – И аз се чувствам по същия начин. Но вината не е твоя.