Не забравих думите ѝ, но така и не получих шанс да поправя каквото и да било. В онзи ден Седрик отново го нямаше, а разписанието ни бе до голяма степен като предишния ден – препълнено със срещи. Елоиз получи от състоятелния търговец предложение за брак, което с готовност прие, и така стана първата от нас, сключила договор.
Сега, когато Елоиз вече я нямаше, Клара бе изместена в челната тройка и ни придружи на вечерята на губернатора. Джаспър дойде с нас, за да ни наглежда, както бе споменал Седрик, и ни каза, че синът му бил излязъл с приятели. Когато чух това, се зачудих, понеже, доколкото знаех, Седрик нямаше приятели в града. Изглеждаше по-вероятно Джаспър просто да иска за себе си честта да ни отведе на такова важно събитие.
– Добре дошли в дома ни – каза госпожа Дойл, посрещайки ни лично на вратата. Майката на Уорън бе зашеметяваща жена без нито едно сиво петънце в черната си коса и със самоуверена походка. Спомних си как Седрик каза, че била дъщеря на барон, и аристократичният ѝ произход все още си личеше. Губернаторът се присъедини към нея, и той също беше красив мъж, който много приличаше на Уорън. Целият му темперамент бе бъбрив и оживен, но харизматичен, което ми се струваше уместно за един политик. Скоро се отдалечи: по-интересно му беше да обсъжда делови въпроси с други мъже от колонията, отколкото да проучва бъдещи снахи.
Уорън също ни поздрави, но съсредоточи вниманието си върху мен. Клара и за моя изненада – Мира, направиха опити да го очароват. Също толкова удивително беше и колко добра, изглежда, бе станала Мира в това умение. Не можех да повярвам, че някой мъж би бил неуязвим за тази прекрасна, многозначителна нейна усмивка, но Уорън беше. Веднага щом вежливостта позволи, той хвана ръката ми и ме поведе през празнуващите.
– Толкова се радвам, че сте тук – каза той. – За мен е вълнуващо да ви покажа новия си семеен дом и да ви позволя да се срещнете с някои от най-изтънчените граждани на Денъм.
Много от гостите вече бях срещнала на голямото празненство и на снощната вечеря и осъзнах, че макар това събиране да беше заради Уорън, други неженени приятели на губернатора също ни оглеждаха и проучваха.
Къщата беше дори по-хубава от тази на търговеца. Започнах да си давам сметка, че никое място в Адория нямаше да има онова достолепно, царствено излъчване на елита в Осфрид. Охолството се демонстрираше по един по-нов, по-съвременен начин и щом свикнах с това, можах да оценя великолепието на имението на Дойл.
– Разбира се, няма да се сдобием веднага с нещо подобно – каза ми Уорън, докато влизахме в пристроена стая за музика, в която имаше голяма арфа и няколко други инструмента – огромен лукс в Новия свят. – Но ще се погрижа да не сме и в някоя колиба. В края на краищата бихме могли да постигнем това ниво. Така е направил баща ми.
– Отдавна ли е губернатор? – попитах, разглеждайки внимателно една картина. Беше от Морел, прочут лорандийски художник, и Уорън се беше сдобил с нея, докато учел в тази страна в продължение на година. Запитах се дали агентът на Седрик беше взел предвид семейство Дойл като потенциални купувачи за картината ми.
– Петнайсет години. – За Уорън това очевидно бе повод за гордост. – Лорд Хауърд Дейвис беше първоначално назначеният от краля губернатор. Баща ми бе заместник-губернатор, а двамата заедно помогнаха за създаването на Денъм и прогонването на икорите. Когато пое властта, баща ми продължи в тази насока – превръщайки това място в безопасно и благоденстващо.
– Свършил е отлична работа – признах. – Всеки знае, че Денъм е най-успешната колония. Между нея и Осфрид постоянно се осъществява обмен на стоки и пари.
Уорън направи лека гримаса:
– Е, Осфрид, изглежда, получава по-голямата част от парите, но...
– Уорън, скъпи?
В стаята влезе госпожа Дойл с красива, плавна походка и в кремава сатенена рокля.
– Обсеби горкото момиче от мига, в който влезе, а има още две, които трябва да забавляваш. Нека да те сменя и да ѝ позволя да си отдъхне от настоятелните ти признания в любов.
Щом чухме това, и двамата с Уорън се изчервихме, но той не го отрече. Целуна ми ръка и се подчини на майка си с очевидна неохота. Тя поклати глава и ми се усмихна благосклонно, докато ме хващаше под ръка и преплиташе пръсти с моите.
– Извинявам се, ако е твърде настоятелен – каза тя.
– Съвсем не, госпожо Дойл – отвърнах, макар че точно това му бях казала вечерта на гала празненството. – Много е чаровен.
– Трябва да ме наричаш Виола. И ти благодаря. Чаровен е, не че би станало ясно от безразборния му начин на ухажване! – Бавно се отправихме обратно към главното празненство в салона, но тя ме задържа достатъчно надалече от него, за да разговаряме насаме. – Но трябва да разбереш, че той наистина изгаря от нетърпение да се ожени. Бяхме набелязали едно от момичетата на Бляскавия двор, но не беше ясно дали корабът ви ще пристигне навреме.