– Госпожо Дойл – казах сковано, отказвайки да я нарека с малкото ѝ име. – Сигурно сте допуснали някаква грешка.
Тя направи знак на един слуга да ѝ донесе нова чаша шампанско.
– Или пък възможно ли е да си имала добра партия за женитба, но да не си искала мъжа? Със сигурност разбирам това. – Погледът ѝ се задържа за миг върху губернатора. – Каквото и да те е довело тук, радвам се. Било е много авантюристично от твоя страна, много рисковано, но както виждаш, нищо не става случайно.
Загледах се към стаята, гъмжаща от оживени гости, които едва забелязвах. Не бях очаквала това. Не си бях подготвила нищо. Накрая примирено попитах:
– Уорън знае ли?
– Разбира се. Затова е толкова нетърпелив. Подобно на мен и той отдавна мечтаеше за достоен за положението му брак. Бяхме приели, че Бляскавият двор със своите евтини имитации е най-доброто, до което можем да се доберем. Срещала съм тези момичета в миналото, знаеш ли. Вършат възхитителна работа, но неблагородният им произход често си личи. Когато разпитах за теб през онази първа седмица – а аз, разбира се, го направих, след като те познах – научих колко си съвършена. Представила си се блестящо на всички положени изпити, сякаш ти е в кръвта.
Бавно откъснах поглед от стаята и я погледнах право в очите:
– Госпожо Дойл, какво искате от мен?
– Вече знаеш. Искам да се омъжиш за сина ми. Искам двамата да бъдете щастливи и да имате дълъг, процъфтяващ живот заедно, управлявайки Хадисън. – Тя направи поредната си драматична пауза. – Дори ти не можеш да намериш нещо нередно в това. Очевидно си дошла тук в търсене на изгоден брак. Можеш ли честно да ми кажеш, че има по-подходящ кандидат? Кандидат с такова бъдеще и мъж, влюбен до уши в теб –наистина е така, знаеш ли, и това няма нищо общо с титлата ти. А за теб със сигурност ще е от полза да си уредиш брак отрано. Като неомъжена жена – все още под законното настойничество на баба си – можеш много лесно да бъдеш върната в Осфрид от някой достатъчно предприемчив мъж, полакомил се за наградата. Бракът те обвързва със съпруга ти. Освобождава те.
– Заплашвате ли ме? – попитах.
– Лейди Уитмор – каза тя меко, – просто ви излагам фактите.
Обявиха началото на вечерята и аз вцепенено заех мястото си на масата. Виола, за щастие, беше на другия край, но Уорън седеше точно до мен, по-щастлив от всякога да ме види. Не спираше да бъбри за големите мечти, които имал за своята колония, и как се надявал да ги осъществи. Докато говореше, аз кимах, усмихвайки се подобаващо, докато собствените ми мисли се въртяха в лудешки вихър.
След целия контрол, който смятах, че съм установила над живота си, внезапно изпитах чувството, че се нося по течението – безпомощно като олюляващата се Сива чайка, подмятана от бурята. Почувствах се самотна и хваната в капан, отчаяно копнееща за съюзник. Но Мира седеше далече от мен, а Седрик... е, кой знае къде ли беше пък той?
В Осфрид, в Блу Спринг, разкритието за титлата ми щеше да е катастрофално и почти със сигурност щеше да ме изпрати обратно при баба. В мига, щом бях стъпила в Новия свят, положението ми бе станало осезаемо по-сигурно. Дори и да ме познаеха – а никога не бях вярвала, че това ще стане, от Осфрид ме делеше цял океан. Щеше да е трудно и да отнеме много време някой да изпрати вест дотам и да предприеме нещо, особено ако се сгодях през следващите няколко месеца.
Освен ако Виола не беше права. Ако някой се опиташе принудително да ме върне сега с надеждата да получи награда, нямаше да имам към кого да се обърна за помощ. Щях да съм като хваната в капан на някой кораб в продължение на два месеца и моментално откарана в Осфро. Бракът ме правеше независима – или, добре, де, обвързана с друг човек. Обвързана с човек, когото съм избрала. Поне си мислех, че ще мога да избирам.
Докато оглеждах Уорън сега, се запитах дали той беше лош избор. Преди да говоря с Виола, не бях мислила така. Тя беше права, че приказките за моментално влюбване в някого бяха пресилени. Благоразумната постъпка беше да подсигуря бъдещето си с някой заможен и приемливо мил човек. Уорън беше и двете.