Но не ми допадаше да ме заплашват. И наистина не знаех точно колко може да ми навреди тази заплаха.
– ... а от помощ е и това, че получих толкова много насоки и опит под управлението на баща ми – казваше ми в момента Уорън. – Участвах в някои от битките срещу диваците икори. И макар че те си отидоха, има да се върши още работа по прочистването на Денъм. Не са само злосторниците и пътните разбойници. Налице са и пиратите, разбира се. А наоколо сноват и еретици, знаете. Всъщност... – Той хвърли поглед към часовника. – Съвсем скоро ще си имаме работа с някои.
Примигнах, опитвайки се да проясня ума си и да съсредоточа вниманието си отново върху него:
– Какво имате предвид?
– Днес е един от нечестивите им празници – на аланзанците имам предвид. Демонопоклонниците. Научихме къде се срещат и планираме да ги арестуваме.
Вече слушах жадно всяка негова дума:
– Кога?
– Ще тръгнем след около два часа или може би по-малко в зависимост колко време ще ни е нужно да се групираме и да планираме курса си на действие. Страхувам се, че това означава, че ще трябва да се откъсна от празненството по-рано – каза той извинително. – Но смятам, че е важно да съм начело на нападението – предвид както на настоящия, така и на бъдещия ми пост.
Утре е Звездното пришествие, беше ми казала Мира вчера сутринта.
Седрик не може да е тук. Тази вечер излиза с приятели, беше казал Джаспър на път за насам.
И разбрах. Разбрах, че Седрик не беше излязъл с приятели, не точно. Беше излязъл с други аланзанци, бяха отишли да честват това Звездно пришествие в някоя горичка. Горичка, в която бе твърде вероятно да нахлуят въоръжени мъже. Отчаяно се опитах да запазя самообладание.
– Това... това е толкова увлекателно – казах му. – Но трябва да ми простите – започва ужасно да ме боли главата. Трудно ми е да се съсредоточа.
Уорън мигновено бе обзет от загриженост:
– Мога ли да направя нещо?
– Не, не, благодаря. Мисля, че е най-добре да се прибера и да си почина. – Насилих се да се усмихна. – Предполагам, че и двамата ще си тръгнем по-рано.
Намерих Джаспър и му разказах измислената си история. Той не бе доволен, че си тръгвам, но предстоящото потегляне на Уорън смекчи разочарованието. Джаспър уреди един от хората му да ме придружи до вкъщи с каретата, а после да се върне да изчака другите момичета. Клара беше потънала в разговор с някакъв банкер и Джаспър нямаше интерес да иска от нея и Мира да се прибират по-рано заради моето удобство.
Благодарих на семейство Дойл за гостоприемството и Уорън отново ме погледна загрижено. Виола имаше вид, сякаш знаеше точно защо имах „главоболие“, но ми отправи единствено няколко вежливи усмивки.
На излизане дръпнах Мира встрани.
– Добре ли си? – попита тя. – Искаш ли да се прибера с теб?
Поклатих глава:
– Не, но наистина имам нужда от помощта ти. Отговори ми на два въпроса.
Тя ме огледа любопитно:
– Да?
– Знаеш ли къде ще се срещнат аланзанците тази вечер? За Звездното си пришествие?
Няколко мига Мира не проговори.
– Какъв е другият ти въпрос?
– Нужно ми е да разбера как се вмъкваш и измъкваш от къщата незабелязана.
– Това са сериозни въпроси – каза тя.
– И не бих ги задала без основателна причина – отвърнах, повтаряйки като ехо онова, което бе казала по повод на измъкванията си всяка нощ.
Най-после тя въздъхна:
– Не може да казваш на никого.
– Знаеш, че няма.
– Разбира се, че не – каза тя и ми се усмихна уморено. – Не биваше да го намеквам.
Каза ми онова, което исках да знам, и аз ѝ благодарих с прегръдка. Кочияшът на Джаспър ме повика и забързах с него в нощта – потеглих да спася Седрик.
16.
Повечето момичета още бяха навън, когато се върнах в къщата. Щом чу историята ми за главоболието, мистрес Кълпепър моментално подуши лицето ми да се увери, че не съм прекалила със спиртните напитки. Най-накрая остана удовлетворена от оправданието ми и ме отпрати в стаята ми.
Щом затворих вратата на спалнята си, изпитах странно чувство за дежавю, припомняйки си как в Осфро си бях послужила с друго измислено главоболие, за да си извоювам малко усамотение. Струваше ми се, че е било преди цял един живот. Моментално изхлузих изящната си дантелена празнична рокля и затърсих най-практичната дреха, която притежавах. Нямаше много такива. По-голямата част от гардероба ни целеше да поддържа бляскавия ни образ. Дори всекидневното ни облекло беше натруфено и пищно. Най-сетне намерих една от дневните рокли, които бях носила на борда на кораба, семпла дреха от бледорозов тънък лен, обсипана с бели цветя. Лека наметка и практични обувки бяха единствените други неща, които щяха да ми трябват в нашето затоплящо се пролетно време. За да успея да се измъкна обаче, наметнах отгоре широк вълнен халат.